Ричард Стейнбърг - Взлом

Залата се изпразни за по-малко от две минути, оставяйки сами президент Ван Нес, жена му и Пол.

— Копелета мръсни! — изкрещя невъздържано Моли. — Как смеят да ни изнудват!

Ван Нес седна зад писалището и вдигна слушалката на телефона.

— Спокойно, момичето ми. Ние печелим по всички важни пунктове. — Той набра някакъв номер и вдигна поглед към Пол. — Чиста ли е тази линия, момчето ми?

— Да, господин президент.

Удовлетворен, Ван Нес продължи да набира, а когато сигналът спря, донабра нов номер.

— Господин президент?

— Да, Пол — каза той, чакайки връзката да се осъществи.

— Съжалявам, че загубихме Джо, Макс и програмата, сър. Ние…

— Да, синко.

— Сър, ние направихме всичко, което можахме, но… може би все пак трябваше да…

Искаше да каже още нещо, но президентът махна с ръка, че не иска да слуша.

— Дреболии, Пол, дреболии. — Той насочи вниманието си към телефона. — Здравейте, генерале. Тук е президентът. — Изслуша каквото му казаха и се усмихна. — Много благодаря. Оценявам искреността ви. — Пак се заслуша. — Буря в чаша вода, генерале. Не си губете ценното време да мислите за целия този празен шум. Въпреки че развитието на събитията ме накара да се замисля за задействането на план „Импириъл“. — Пауза. — Естествено, естествено, за мен ще бъде удоволствие. — Той извади картичка от вътрешния джоб на сакото си и започна да диктува: — Едно, девет, пет, нула, Сам, Алфа, Ниагара, Алфа, Гама, Юнион, Сам, Том, Айс, Ниагара. — Ново заслушване. — Отлично, генерале. Вашите двама свидетели слушат ли ни в момента? Да, много добре. — Той прочисти гласа си. — Като върховен главнокомандващ въоръжените сили на Съединените американски щати, ви упълномощавам да задействате план „Импириъл“. — Кратка пауза. — Не, не е първа, вече издадох една. — Той се увери, че жена му и Пол все още са в залата. Когато продължи, гласът му прозвуча с фанатична злоба и студена пресметливост: — Намерете копелетата!

Някога (нямаше как да бъде иначе) улицата бе имала своето предназначение.

Защото несъмнено някой, някога, някъде бе прекарал линия през плана на града и бе казал: „Ще прекараме тук тази улица, защото…“.

Но, разбира се, никоя от човешките отрепки, съществували на Грейвсенд авеню не бе чула края на въпросното изречение.

Защото, както подсказваше името, хората идваха тук, за да умрат.

Е, може би идваха и умираха.

Дори едно малко дете — а момчето изглеждаше по-малко от седемте си годинки — можеше да разбере тази проста истина.

То стоеше на тясната пътека в кварталното магазинче и изглеждаше силно заинтригувано от рекламите на овесени ядки пред себе си. Но ярките цветове, големите намаления и възможностите за печалба не го интересуваха.

Продавачът зад касата правеше сметката на клиент, полицата пред момчето не се виждаше в поставеното под ъгъл огледало, а завъртането на камерата не бе проблем. Позната комбинация от условия за момчето — оставаше да се избере подходящият момент.

И то реши да действа!

Мъничката ръчичка се стрелна, скритият в нея изправен кламер безпогрешно улучи малката дупка на ключалката и мигновено опипа съпротивлението на щифтовете вътре. Миг по-късно вратичката на витрината се отвори и момчето светкавично се обърна пак към овесените ядки.

То провери отново условията и след секунда наградата беше негова — скрита дълбоко в подплатата на якето му.

Плати на касата за няколкото покупки, усмихна се с детска невинност (продавачът дори му даде подарък дъвка) и без да бърза, излезе от магазинчето.

После тръгна надолу по Грейвсенд.

Мина, без да се страхува между первертите („Следи ръцете им, Виктор! Винаги наблюдавай ръцете им!“); подмина, без да се заглежда, тъмните глухи улички („Ако не ги гледаш директно, ще те оставят на мира!“) и без да изпуска от око възможните пътища за бързо отстъпление.

Пликът с покупките беше заврян в оръфаното му яке, а монетите бяха завити в книжна салфетка, за да не дрънкат, докато бяга. Момчето се стрелна по улицата и хлътна в запуснат жилищен блок.

„Стълбището, Виктор. Стой настрана от стълбището. Големите бели стават по стълбищата!“

Пронесе се през фоайето на блока, изскочи през задния му вход и с лекота се изкатери по клатещата се външна стълба на пожарния изход. Вратата към втория етаж беше заключена с катинар, но Виктор някак ги разбираше тези неща. Способност, която вече доста пъти ги бе спасявала от глад.

След няколко секунди вече стоеше пред пожарния изход на петия етаж. Надникна през прозореца, за да види дали може да влезе.