Майкъл Смит - Избраниците

Боби се върна с голям видеокасетофон под мишница.

— Старият глупак дори не е забелязал, че ме е нямало — обяви. — Все пак се оказа достатъчно досетлив, за да ми поиска депозит за този музеен експонат. Страхувам се, че ще се наложи да го въртим на ръка.

Свързахме апарата с допотопния телевизор и Боби отвори картонената кутия, която бе взел от летището. Вътре имаше две видеокасети. Той прочете етикетите и пъхна едната във видеото.

— Това е необработен материал — обясни и пусна записа. — Помолиха ме за дискретност.

Операторът беше пристигнал при взривеното училище скоро след експлозията. В повечето американски градове има голяма конкуренция между двучленни репортерски екипи на свободна практика, които обикалят улиците като гладни кучета в търсене на сензации. Подслушват секретните радиочестоти и в много случаи пристигат на местопроизшествията преди полицията. След това продават записите на многото жадни за зрелища телевизионни канали. Много често качеството на репортажа е достатъчно доказателство за произхода му. Изправен пред такива сцени, вероятно и аз няма да държа камерата неподвижно. Когато гледаме новините по телевизията, не си даваме сметка, че записът вече е цензуриран. Гледаме хора, застанали около масови гробове в Босна, и лошото качество на образа ни помага да забравим, че не можем да надникнем вътре в гробовете; че нямаме представа какво означава това за онези люде, преживели ужаса, а не — наблюдаващи резултатите от уютния си хол в другия край на света. Дори подробните репортажи от ада в Световния търговски център ни спестиха онова, на което са станали свидетели спасителните екипи. Ние сме толкова свикнали с тази заблуда, с умелата манипулация на медиите, че вече не се замисляме за онова, което е изрязано от записа. Независимо колко сме слушали за монтажа, когато гледаме новините, ние не се питаме защо записът спира в точно определен момент или какво има зад кадъра. Това са репортажи за зрители със слаби сърца. Ние чуваме писъците, но като далечен фон, който не може да ни стресне — само гласът на водещия от време на време ни напомня успокоително: „Това е лошо. Това е нечовешко. Но се случва рядко и положението се подобрява. Ще мине и накрая всичко ще се оправи.“

Този запис не беше озвучен допълнително. Не беше редактиран. Не отправяше никакво послание към зрителите. Той само показваше.

Експлозията бе разрушила предната част на ниската двуетажна сграда. При това беше изхвърлила тонове бетон, стъкло и метални отломки във всички посоки. Тези материали бяха срещнали по пътя си други подобни на тях препятствия, но и много по-меки предмети. Голяма част от отломките бяха изхвърчали на улицата. Когато бе пристигнал (заедно със звуковия си техник, чиито ужасени възгласи се чуваха периодично), операторът просто беше минал през паркинга отпред и бе тръгнал с несигурна крачка през разрушението. От време на време насочваше камерата към съседните сгради или към другата страна на улицата, където вече се събираха полицейски коли и линейки. През повечето време обаче снимаше напред.

Момиче, очевидно неподозиращо, че е загубило едната си ръка, тичаше като обезумяло и крещеше нечие име. Малко момче, чието лице бе така покрито с кръв, че приличаше на новородено, се луташе сред дима и стенеше. На една страна лежеше купчина месо с малко разпознаваеми телесни части. Останките от някакъв мъж все още потрепваха леко; лицето му се беше превърнало в обгоряла червена маса със зинала дупка в средата. Върху капака на една кола бе проснато половината тяло на красива жена; на мястото на таза и крайниците й стърчеше само кървав остатък от гръбначен стълб.

Постепенно звукът се промени и по-силните писъци се смениха с немощни стонове. Скоро започна да се появява илюзия за някакъв ред. Безцелното лутане се смени с по-целеустремени действия. Белите кръвни телца на обществото влязоха в действие. Полицаи и санитари се заеха да командват, крещят, превързват. Да търсят оцелели.

И тогава го съзрях.

Снимачният екип се беше нагледал на ужаси и сега се премести към улицата. На звук-оператора му бе призляло два пъти, на оператора — веднъж. Пред входа на училището още не се беше събрала голяма тълпа, но полицията вече бе оградила местопрестъплението с жълта найлонова лента.

Мъжът беше там. Стоеше приблизително на същото място, където го бях видял преди. Висок, с къса руса коса, разкрачен. Наблюдаваше разрушението, зяпаше дима от необуздаемия засега пожар. Боби натисна паузата.