Майкъл Смит - Избраниците

Жената отново стоеше до мен.

— Тук нищо не съм променила — призна. — От другата стая гледката е по-хубава и дъщеря ми предпочита да спи там, въпреки че е малко по-малка. Тук само държим някои ненужни неща. Ще ви чакам долу.

С тези думи се оттегли. Останах няколко минути в стаята, огледах я от различни ъгли. Беше квадратна, три на три метра, и изглеждаше едновременно много малка и страшно голяма. Помещението, където си отраснал, не е обикновена стая. Познаваш го толкова добре, обходил си всяко ъгълче в него. Тук за пръв път са ти хрумнали много неща. Тук си чакал да пораснеш с нетърпението, с което децата чакат новите си подаръци преди Коледа. Тук винаги ще остане частичка от душата ти.

— Това е моята стая — казах тихо сам на себе си.

Когато я видях на видеозаписа, се бях почувствал странно, но сега не. Стаята, от която бях тръгнал по широкия свят, не се беше променила. Не всичко в живота ми бе унищожено. Излязох и затворих вратата, сякаш не исках нещо от мен да остане вътре.

Долу жената стоеше облегната на кухненската маса.

— Благодаря ви — рекох й. — Бяхте много мила.

Тя махна небрежно и аз огледах кухнята набързо. Електроуредите бяха сменени с по-нови, но шкафовете си бяха същите. Бяха трайни и стабилни, вероятно собствениците не виждаха смисъл да ги сменят. Създаденото от баща ми още живееше.

Тогава си спомних пак онази вечер отпреди толкова много години, когато бяхме вечеряли сами с лазаня. Една кърпа, окачена на печката, една мъчителна игра на билярд. Отворих уста, сетне отново я затворих.

Щом излязох, се почувствах изключително странно — да напусна онова, което беше вътре, за да се озова навън, в света, който обитавах сега. Дългата бяла кола с Боби вътре сякаш ме изненада. Помислих си, че в наши дни повечето коли приличат на големи буболечки.

Махнах за сбогом на жената и се отдалечих. Когато отворих вратата на колата, къщата беше вече затворена. Завинаги останала в миналото.

Боби четеше договора за наем на колата.

— Господи, на това му викам досада. Наистина. Трябва да наемат някой професионален писател. Да поукраси малко тази скучна материя.

— Ти си мръсник — изръмжах. — Но все пак ти благодаря.

Той върна листовете в жабката.

— Да приемам ли тогава, че сме свършили с Хънтърс Рок?

— Не, не мисля.

— Какво си си наумил?

— Дали решението не е било взето още в момента на раждането ни? Може би… може би са смятали, че ще могат да задържат само едното дете.

Боби ме изгледа със съмнение.

— Знам — признах. — Да кажем все пак, че още тогава са решили да се отърват от едното дете. Знаели са обаче, че един ден и те ще умрат и че аз може би ще направя това, което правя сега. Че може би ще се върна, ще търся. И че ще науча в болницата, че е имало и друг.

— Затова майка ти те ражда на друго място и ти не разбираш, че си имал близнак, а само — че си роден в някаква неизвестна болница.

— Точно това си мислех.

— Как обаче Управлението не е разрешило този проблем, когато си постъпил на работа?

— Тогава бях изключително полезен за тях. Предполагам, че докато разнищят нещата, вече съм бил в екипа и не са искали да се задълбават.

Боби се замисли:

— Възможно е. Но все пак звучи странно. Ако родителите ти са си дали толкова труд да потулят цялата работа, защо са ти оставили онзи запис?

— Може би наскоро се е случило нещо, което ги е накарало да променят решението си.

Сетих се, че жената може би гледа зад завесите, затова запалих двигателя и потеглих.

— Мисля, че търсим в грешната посока. На записа има три отрязъка. На първия се вижда едно място, което открих. „Палатите“. От последния научавам нещо, което не съм знаел. На средния откъс са показани две места. Едното е къщата, където бях току-що благодарение на теб. Там няма нищо. Другото е някакъв бар. Не ми е познат. Не съм бил в такъв.

— Е, и?

Бяхме стигнали до едно кръстовище.

— Дойде ми една идея.

Завих наляво по пътя, който би трябвало да ни заведе в един познат бар (стига да стоеше още там).

Барът бе от онези капанчета, които човек обикновено намира случайно и постепенно започва да посещава всяка вечер, по-скоро по навик, отколкото заради нещо хубаво в тях. Аз очаквах да го видя променен по един от следните два начина: или преустроен в малък ресторант, обслужван от сервитьорки с червено–бели униформи; или изравнен със земята, за да отстъпи място на евтини жилищни блокове. Оказа се, че прогресът е пропуснал бара на Мързеливия Ед, за разлика от блажения упадък, който го разяждаше като плесен.