Майкъл Смит - Избраниците

— Това е той — заявих. — Момчето в средата.

Този поглед в миналото на непознати хора ме караше да се чувствам неловко.

— Мързеливия Ед ли?

— Да, но снимката сигурно е отпреди петдесет години. Не съм го виждал толкова млад.

— Добре. — Боби посочи момичето, което стоеше от лявата страна на снимката. — А тази коя е?

Вгледах се в снимката. Можех да видя само част от лицето на момичето. Беше красива, млада.

Вдигнах рамене:

— Ти кажи. Не я познавам.

— Сериозно?

— Какво намекваш, Боби?

— Може да греша и не искам да ти влияя.

Отново се взрях в снимката. Огледах другите лица. После се съсредоточих върху лицето на жената.

— Не е майка ми, ако това си мислиш.

— Не. Вгледай се по-добре.

Вгледах се и накрая ми просветна. Отпуснах се на седалката.

— Мамка му!

— Позна ли я?

Отново се вгледах в снимката с надеждата да съм се излъгал. Макар че голяма част от лицето й не се виждаше, очите и носът й бях излезли ясно.

— Това е Мери. Мери Ричардс. Съседката на родителите ми. В Дайърсбърг.

Отворих уста да кажа още нещо, но бързо я затворих. Едно друго лице привлече вниманието ми.

Боби не забеляза.

— Какво тогава е правил Ед в Монтана? — попита. — Или какво прави тя на тази снимка?

— Наистина ли смяташ да го чакаме цяла нощ тук?

— Имаш ли друго предложение?

— Мога да ти покажа още нещо. Тук е студено и не мисля, че той ще се появи. Хайде да се връщаме в града.

Ръцете ми трепереха, гърлото ми бе пресъхнало.

— Съгласен — отвърна Боби.

Слязох от колата, приближих се до фургона и влязох вътре.

Сложих снимката на една масичка, на гърба й написах бележка, в която се извинявах за разбиването. Оставих и телефонния си номер. Излязох и затворих вратата, като я подпрях с едно старо списание.

Върнахме се в града с изгасени фарове, макар че по пътя не срещнахме никого.

Настанихме се в „Холидей ин“. Изкъпах се и изпих една бира, докато чаках Боби. Стаята беше чиста, добре обзаведена и уютна. Поръчах си голяма чаша кафе и един служител с хубава бяла униформа и неутрална усмивка ми я донесе и излезе бързо. Това напълно ме устройваше. Не съм особено общителен и не обичам хора, които се интересуват прекалено много от мен.

Щеше ми се снимката да е още при мен. Искаше ми се да я погледна отново. Вече почти бях убеден, че съм се припознал заради лошото осветление. Другата причина бе, че лицето на мъртвата Мери все още бе пред очите ми. Студеният й труп сигурно лежеше в моргата, но никой нямаше представа какво й се е случило. Знаех, че трябваше да им обясня, и затова още съжалявах, че сме избягали от Дайърсбърг. Мислех да се свържа с дайърсбъргската полиция и да ги насоча по правилната следа. Щяха да питат за името ми, но все щях да измисля нещо. Не ми липсва въображение.

Посегнах към телефона и в същия миг Боби почука на вратата. Отпуснах се в креслото.

— Добре ли си? — попита той, докато затваряше.

— Напоследък се чувствам доста странно, Боби.

Отворих лаптопа си и го поставих на средата на масичката. Дадох знак на Боби да седне в другото кресло, сетне пъхнах диска в компютъра и отворих файла със сцената в бара.

Силна музика. Хаос. Пияният оператор премина с несигурна походка през помещението, след това влезе в другата стая, където беше билярдната маса. Младата двойка стоеше с гръб към камерата, а мечокът и приятелката му се канеха да ударят топката.

Камерата се приближи и момичето с дългата коса вдигна очи. Натиснах ПАУЗА и спрях записа на лицето й. Запазих образа като отделен файл и стартирах „фотошоп“. Отворих файла и увеличих лицето на жената. Изтрих част от дългата й коса, за да изглежда по-къса. Поразширих бузите й. Префасонирах прическата й като за възрастна дама от двехилядната година. Посивих косата й, снижих контраста. Отново намалих образа, така че промените да не личат толкова.

Сега онова, което бях заподозрял пред фургона на Ед, се виждаше ясно. Въпреки че го бях очаквал, затаих дъх.

— Добре — прошепна Боби. — Това е тя. Заедно с родителите ти.

— Да, но те се запознаха с Мери едва когато се преместихме в Монтана.

— И са казали нещо от рода на „О, тази Мери, тя е напълно непозната за нас. Никога не сме я виждали.“ Така ли?

— Държаха се, сякаш се познават едва от няколко години. — Вече ми се виеше свят. — Спомням си много добре как майка ми разправяше, че се запознала с Мери още първия ден след пренасянето им, когато дошла да ги почерпи с курабийки.