Майкъл Смит - Избраниците

В полицията се обадих от къщи. Там ме свързаха с полицай Спърлинг — за щастие той не беше сред онези, които ме бяха разпитвали след инцидента в бара. Спърлинг и партньорът му Макгрегър пристигнали първи на местопроизшествието. Останали там до идването на линейката и пожарната и участвали във ваденето на телата от останките на автомобила. Последвали линейката до болницата и Спърлинг присъствал при установяването на смъртта на Доналд и Филипа Хопкинс. Загиналите били идентифицирани по шофьорските им книжки, а след това самоличността им била потвърдена от Харолд Дейвидс (адвокат) и Мери Ричардс (съседка).

Полицай Спърлинг прояви разбиране към желанието ми да науча повече подробности около гибелта на родителите ми. Даде ми името на лекарката, потвърдила смъртта им, и ме посъветва да потърся услугите на психолог. Поблагодарих му и той ми пожела всичко хубаво. Надявах се да не попадна на него, когато отида в участъка да си получа пистолета, макар че вероятно вече знаеше за инцидента. Съветът за психолога не звучеше много непринудено.

Доста по-трудно ми се удаде да намеря лекарката. Когато се обадих в болницата, тя не беше на смяна, а докато се добера до тази информация, загубих доста време в разговори със забързани сестри и други неучтиви болнични служители. Спешното отделение е за живите. Умреш ли, никой не иска да си спомня повече за теб.

Отидох до болницата и чаках почти час, докато доктор Майкълс най-сетне благоволи да излезе от бункера си и да говори с мен. Беше около трийсетте, раздразнителна и ужасно самовлюбена. След като се поперчи няколко минути, тя потвърди онова, което вече знаех. Тежки травми на главата и горната част на тялото, фактът на смъртта не подлежеше на съмнение. Това беше всичко, а сега, ако обичам, да я извиня. Пациентите я чакали. С удоволствие се лиших от компанията й и дори се изкуших да я ускоря към спешното с ритник.

Излязох от болницата. Вече се стъмваше. На паркинга имаше няколко коли; под светлината на лампите изглеждаха сиви и безлични. Някаква млада жена пушеше и плачеше.

Замислих се какво да правя сега. След като намерих бележката, бях поседял известно време. Виеше ми се свят, а стомахът ми се свиваше. Прелистих цялата книга, но не открих нищо повече. Бележката без съмнение беше писана от баща ми.

„Уорд, не сме мъртви.“

Баща ми бе написал това, беше пъхнал листчето в книгата, а нея бе заврял под тапицерията на старото си кресло. Бележката, отричаща смъртта им, щеше да бъде намерена само ако двамата загинат. Иначе какво щях да правя в къщата сам? Иначе защо да ровя под тапицерията? Баща ми явно се беше досетил, че при тези обстоятелства аз ще седна на креслото му, макар да знаех, че е най-неудобното в стаята. Именно така беше станало. Аз бях поседял на креслото. Имаше логика да го сторя, ако са загинали, може би да прокарам ръка по тапицерията. Точно това се очаква от един скърбящ син.

Тази мисъл не спираше да ме гложди. То означаваше, че преди смъртта им поне единият от двамата се бе запитал точно какво ще се случи, след като умрат. Бяха обмислили положението в подробности и бяха предвидили реакциите ми. Защо? Защо изобщо си бяха помислили, че може да умрат? Беше странно. Нямаше логика.

Ако приема, че наистина бяха мъртви.

След като през последните дни се бях опитвал да свикна с мисълта, че тях вече ги няма, сега се налагаше да обмисля другата възможност. От една страна, искаше ми се да е така. Дори да не ги обичах, а само да търсех възможност да им вдигна скандал заради „Ънриалти“, аз исках родителите ми да се върнат. Когато плътта е наранена, тялото веднага предприема защитни действия. Кръвните клетки използват целия си арсенал, за да затворят раната. Тялото и разумът си изграждат защита. Това става по-бавно и неорганизирано, но след известно време различните защитни механизми се задействат и заравят болката дълбоко в дебрите на съзнанието. Понякога някое събитие я кара да изплува на повърхността и тя пак започва да те мъчи. Това обаче става неволно — никой не желае да отваря стари рани.

Излязох, заключих добре и отидох у Мери. Тя се зарадва и остана изненадана, че ме вижда. Сервира ми кафе и сладкиш в опасни за здравето количества. С чувство, че съм недостоен за такова внимание, аз започнах да я разпитвам по обиколни начини, за да се уверя, че родителите ми са се държали нормално напоследък и че наистина (като твърдеше полицай Спърлинг) Мери е разпознала телата. Вече знаех какво ще ми каже. Беше ми го разказала по телефона, докато седях втрещен в Санта Барбара. Можех, разбира се, да отида в погребалното и да се уверя сам, вместо да се крия два дни в хотела. Не го бях направил и сега се чувствах виновен. Бях си казал, че е важно да си ги спомням каквито са били приживе, а не като две студени парчета месо. В това имаше известна истина. Ала освен това просто не исках да ги гледам в такова състояние.