Майкъл Смит - Избраниците

Един ключ от втората връзка влезе в стартера. Едва тогава Нина затвори вратата. Нямаше да се наложи да търси Боби.

Двигателят запали при първия опит и тя благослови „Форд“ и всички добри, прилежни производители на коли. Сега не беше като едно време. Тогава се налагаше сам да им вдъхваш живот и в резултат на това хората изпитваха истинска любов към автомобилите си и дори ги кръщаваха с нежни имена. В дъжд или в пек, сега колите винаги запалваха. Не се налагаше да ги викаш по име, за да заработят. Достатъчно бе да знаеш къде отиваш.

Тя опря чело на кормилото, само за секунда, и почувства, че ще изпадне в безсъзнание. Сепна се, превключи на задна и изтегли колата на десетина метра.

След това отново превключи, натисна педала за газта до пода и се насочи право към оградата.

Уорд удържа на думата си, макар че се страхуваше, чувстваше се объркан и не искаше да остава сам в къщата. Спря на долния етаж и заразглежда дебелия кабел покрай стената. Изведнъж чу гласа на Занд от предния салон:

— Мили Боже!

Момичето изпищя немощно. Чу се тих смях.

Уорд се втурна натам. В предното помещение имаше една-единствена лампа, която хвърляше бледа светлина. Момичето се беше свило в ъгъла и стенеше. Занд лежеше на пода, пистолетът му — на няколко метра от него. Изражението на полицая бе много странно.

До него стоеше въоръжен мъж. Държеше пистолета си насочен към главата на Занд.

— Остави го! — изкрещя Уорд и се прицели. — Отдръпни се!

— Или какво? — попита другият мъж, без дори да го удостои с поглед. — Какво ще направиш?

— Ще ти пръсна скапания череп!

— Така ли мислиш? — Другият мъж се обърна към него. — Здрасти, Уорд. Отдавна не сме се виждали.

Уорд видя собственото си лице.

Косата на другия мъж бе по-дълга и бе боядисана в червеникаво-русо. Имаше известна разлика в чертите, но те се дължаха на различията в характера. Иначе лицата им бяха напълно еднакви. И телосложението им беше идентично. Уорд примигна.

— Да — кимна безгрижно Праведника. — Значи… мислиш, че можеш да го направиш, така ли? Да убиеш единствения си жив кръвен родственик? — Пръстът му потрепна на спусъка. — Интересно дали това и фактът, че по този начин ще причиниш и смъртта на Джон, няма да повлияят на решението ти.

Той отново насочи вниманието си към Занд:

— Хареса ли „пощенската пратка“ навън? Нали ти обещах, че рано или късно ще ти я върна.

Той изрита полицая в лицето.

Главата на Занд се изметна толкова силно, та за миг Уорд си помисли, че вратът му се е счупил. Опита да натисне спусъка, но пръстите не го слушаха.

Занд изправи глава, присви очи от болка.

— Не ме интересува как наричаш себе си — рече хладно. — Никога не си ми бил интересен. Застреляй този негодник, Уорд.

Уорд отвори уста. Ръцете му не трепереха, но сякаш бяха от камък. Невъзможно бе да помръдне.

Праведника се ухили:

— Имаме много неща да обсъдим с теб. Знам обаче, че в момента не си на себе си, а между другото, трябва вече да тръгваме. В знак на добра воля ще пожаля живота на един от тези двамата. Ти ще избереш кой и ще убиеш лично другия. Много си изостанал с убийствата, момко, ще се наложи да наваксаш.

— федералните всеки момент ще дойдат — каза Уорд; гласът му звучеше неубедително дори за него самия.

— Не ми се вярва. Ако идваха, щяха да са вече тук.

— Защо го направи? Защо уби родителите ми?

— Те не ти бяха никакви родители, глупако. Те убиха баща ни и съсипаха живота ни. Ние трябваше да растем заедно, от самото начало. Помисли само какво можехме да постигнем досега. „Избраниците“ имат пари, братко; при нас обаче това е заложено в кръвта ни.

В ъгъла Сара седеше със затворени очи и притискаше ушите си с ръце.

Въпреки това чуваше гласа на мъжа. Омразния му, противен глас; гласа, който бе слушала толкова дълго, който й беше повтарял толкова много неща, та накрая си бе помислила, че именно той ще я умори, не гладът, че рано или късно той ще каже нещо, което ще накара главата й да се пръсне.

— Моят съвет е да убиеш Джон, Той вече няма за какво да живее. Така ще задържиш момичето. Тя е доста износена вече, но, хей… можем да се позабавляваме още с нея.

— Застреляй го, Уорд — изсъска Занд. — Просто го застреляй.

— Започваш да ме нервираш, Джон — изръмжа Праведника и отново го изрита. — Ти също, Уорд. Време е за отлитане. Аз свърших работата си в тази планина. Чакат ме на друго място.

Сара бе объркана. Мъжът, за когото си мислеше, че е баща й, се оказа непознат и сега лежеше на пода. Другият… тя не знаеше какъв е. Огледалният човек.