Майкъл Смит - Избраниците

Тя се опря на дясното си рамо и се избута с лявата ръка. Болката за миг прогони всички мисли от съзнанието й и тя изведнъж се озова на крака. Задърпа дръжката с лявата ръка, но не успя да отвори вратата. Опита с дясната… и за свое учудване успя.

Вратата се отвори.

Тя се стовари вътре. Опита да се добере до седалката. Не успя. Отново се изправи, хвана се за кормилото и стъпи с единия крак вътре. Пак падна, но този път поне на седалката.

Настани се повече или по-малко изправена и затвори вратата. Потърси ключовете.

Нямаше ги.

— Джон, чуй ме. Тя е болна. Не знае какво говори.

Занд отстъпи към стълбите, държеше пистолета насочен към другия мъж. Сара се криеше зад него, стискаше го с все сила през кръста, както от страх, така и за опора. Препъна се, едва не падна. Наложи му се да се обърне, да я задържи и да я притисне до себе си. Тя бе спряла да пищи, но само защото нямаше повече глас. Собствените й крясъци още звучаха в главата й.

Уорд се приближи бавно към тях. Държеше ръцете си вдигнати и говореше тихо и спокойно:

— Не съм я отвлякъл аз. По това време не съм бил в Санта Моника. Бях в Санта Барбара. Мога да го докажа, имам разписки от хотела.

— Те са на половин час път.

— Знам, Джон. Знам. Но ако лъжех, защо изобщо да ти казвам истината? Можех да ти кажа, че съм бил във Флорида. Джон, какво, по дяволите, си мислиш? Каква логика има да идвам с теб тук? Защо ми е да преследвам тези хора, ако съм един от тях?

Те стигнаха основата на стълбите. Все още поддържайки Сара, Занд отстъпи към главния салон на долния етаж. Този път щяха да излязат през главния вход.

— Човешките реакции са непредсказуеми — рече Занд. — Включително моите. Направи едно рязко движение — и ще ти пръсна черепа.

— Не съм я отвлякъл аз.

— Тя те позна. Твърди, че си бил в Санта Моника.

— Добре. Добре. Ето какво можем да направим. Аз ще остана тук. Ти ще я изведеш навън. После ще се върнеш и ще поговорим.

— Ще се върна, но няма да говорим.

Сара почувства, че пада, но мъжът отново я задържа. Пазибоже отстъпи. Стоеше в основата на стълбите. Той лъжеше. Искаше да си помислят, че ще ги остави на мира, а после щеше да ги нападне. Не му трябваше да ги преследва. Можеше да скочи през покрива чак до небето. Можеше да лети над домовете на хората, можеше да се хвърля върху тях или да убива от разстояние. Той не беше обикновен, не беше като останалите хора.

Тя опита да предупреди добрия, но това се оказа твърде трудна задача. Искаше да го накара да застреля Пазибоже веднага, но не успя да продума и той не го направи. Вместо това продължи да отстъпва с нея към изхода. Нямаше друг избор, освен да го последва. Краката не й се подчиняваха. Налагаше се да отиде там, накъдето я водеше.

Нина очакваше да не го намери. През цялото време, докато се влачеше през паркинга обратно към постройката, докато се тътреше между креслата и масичките във фоайето, тя си представяше как ще завари пода празен; Дейвидс щеше да е изчезнал. Нямаше значение. Така или иначе не можеше да запали колата без ключове. Бяха или у Боби, или у Дейвидс. Тя не знаеше къде е Боби. Трябваше да намери Дейвидс и да го претърси.

Той лежеше, където го беше оставила. Без да вярва на очите си, Нина затършува из джобовете му. По-лесно щеше да е, ако коленичи, но се опасяваше, че ако го стори, няма да успее да се изправи. Беше издържала по пътя от колата до сградата, но не знаеше колко сили има още. Бръкна под сакото му.

Той вдигна ръка и сграбчи нейната.

— Мери! — изхриптя.

Тя се втренчи с ужас в лицето му. Той я дръпна и тя падна.

Коляното й се удари в лицето му. Вратът му изпращя, но тя не го чу, защото главата й изкънтя в пода.

Опита се да изпълзи настрани по хлъзгавия под. Даде си сметка, че Дейвидс вече не я държи. Обърна се. Отново бръкна в джоба на сакото му. Той не помръдна.

Трябваше да намери ключовете. Ако ще това да е последното, което щеше да направи в живота си.

Откри ги в джоба на панталоните му. Имаше три комплекта. Взе ги всичките. Пропълзя до едно от креслата. Може би онова, в което бе лежала, въпреки че не беше сигурна. Струваше й се, че оттогава е минала цяла вечност.

Вдъхновена от успеха си, тя успя да се изправи за по-малко от минута. Сетне прекоси фоайето, прекрачи мъртвия полицай и пак излезе на паркинга. Знаеше, че не й остава много — болката й бе по-притъпена. Заради загубата на кръв и шока. Тялото й отслабваше. Нуждаеше се от енергия, а я пилееше.

Качи се отново в колата, радостна, че не е затворила вратата. Настани се на седалката, която вече бе прогизнала от дъжда.