Ричард Леймън - Малкаса Пойнт

— За да спра теб.

Той погледна в чинията, сякаш повече не можеше да издържи измъчения й поглед.

— Ще се опитам да го разубедя. Но съм сигурен, че няма да вземе парите ти. Така че забрави за интервюто с Харди.

— Вярваш ли, че ще те послуша?

— Можех да го спра, ако трябва. Но той ми е приятел. Разбирам колко силно желае да влезе. Точно в момента най-вероятно се надява наистина да съществува Звярът, за да стане по-интересно.

Тайлър се взря през слабо осветения салон към ъгловата маса, където седяха Нора и Джек. Джек приличаше на пораснало дете, което усмихнато пъхаше пържолата в устата си.

— Мислиш ли, че наистина толкова много иска да го направи?

— Сигурен съм.

— А ти?

Ейб вдигна вежди.

— Какво искаш да кажеш?

— Ти надяваш ли се, че наистина съществува Звярът, за да стане по-интересно?

Той я погледна със сериозни очи.

— В тази къща са извършени много убийства. Който и да стои зад тях — или каквото и да е същество — този някой, или нещо, е убило и Дан Дженсън. Приемам го лично.

— Но ти дори не познаваше Дан.

— Ти някога си го обичала. Ако убиецът е в къщата и случайно се появи пред нас с Джек, ще се разплатим. Не вярвам да се случи, но ако стане, ще съм ужасно доволен.

Джанис вече имаше чувството, че чака безкрайно дълго. Съжаляваше за счупената крушка. Сега имаше оръжие, но непрогледната тъмнина бе страшна. Известно удобство бе килимът, на който седеше, и стената, на която бе облегнала гръб. Радваше се дори на болката в раните и на къркоренето в стомаха, защото й помагаха да не загуби реалното усещане за тялото си, което не виждаше и в което от време на време се съмняваше.

Ръцете й постоянно опипваха голата кожа. Понякога се изпъваше цялата, за да почувства килима и твърдия под. В това положение избледняваше усещането й, че се носи някъде извън тялото си.

Мислите й се рееха неспокойно.

Какво ще стане, ако не се появи никой? Може би са я оставили тук да умре от глад? Но преди това ще издъхне от жажда. Господи, колко пресъхнала бе устата й! Зъбите й тежаха като гранитни блокове.

Не беше яла от вечерята снощи. Свински пържолки, варен ориз със сос „терияки“, чай с лед. Как й се искаше да има в момента цял галон чай с лед. Ще го изпие направо от каната, ще разлее част от него по шията и гърдите си.

Ще дойдат, каза си тя. Рано или късно. Нямаше да ме скрият тук ида ме превързват, само за да ме оставят да умра. Ще ме запазят жива за Звяра.

Господи, Звяра.

Но аз ще ги надхитря. Ще отворят вратата. И аз ще избягам като светкавица. Ако се наложи — ще ги разпоря. Няма да им се дам, няма да ме хванат жива.

А може би вратата ще се отвори, и това ще бъде татко, или ченгетата. Сигурно ме търсят. Но не знаят къде.

Защо снощи не си остана вкъщи. Това е наказанието ти. Беше си паднала по Брайън и сега си плащаш. Какво е станало, с Брайън? Вероятно е мъртъв. Може и да е жив. Може да е в къщата. Затворник.

Някой друг също е затворен тук. Някой с бебе.

Може би къщата е пълна с пленници.

Ето защо Куч я е построила без прозорци. Не за да се пази от Звяра, както понякога твърди пред туристите, а за да затваря вътре пленници.

Джанис лежеше просната на пода с разперени ръце и крака, с лице притиснато в килима, а умът й скачаше от мисъл на мисъл. Изведнъж чу стъпки. Сърцето й подскочи. Изправи се рязко и залази наляво, като с една ръка пипаше в тъмното, за да стигне стената. Ноктите й одраскаха стената и тя плъзна дясната ръка встрани, до касата на вратата.

Стъпките се приближаваха.

Тя опипа килима, търсейки слепешком крушката. Беше я оставила близо до края на вратата, с назъбеното стъкло надолу, за да не си пореже пръстите, докато се опитва да я намери.

До ушите й достигна метално стържене и леко щракване — някой пъхаше ключ в бравата.

Къде е по дяволите?

В следващия миг дясната й ръка докосна крушката. Хвана я за винта и започна да се изправя, точно когато вратата се отвори. Срещу синята светлина на коридора се очерта силуетът на момиче. С брадичката си бе стиснала хартиена торбичка. В една ръка носеше кутия безалкохолна напитка, а в другата — ключ. Момичето извика и отстъпи бързо назад. Джанис се спусна към нея. Торбичката падна в краката й.

Джанис бе изненадана от ниския ръст на непознатата и очевидната й младост. И не хукна да бяга. Вместо това, сграбчи момичето за фланелката и я дръпна към себе си. Метна ръка около гърба й, обърна я и я притисна към касата на вратата. Момичето изсумтя, но замахна с лявата ръка и цапна Джанис с алуминиевата кутия в лицето. Ударът я зашемети. Джанис залитна назад, повлече момичето и двете паднаха.