Ричард Леймън - Малкаса Пойнт

Джанис бе отдолу. Търкулна се и хвана махащите ръце на другото момиче. После го притисна върху килима. Момичето под нея се мяташе и гърчеше, а тя изпълзя върху нея, седна на гърдите й и с колене прикова ръцете й в пода.

— Стани! — настоя момичето. — Стани, ти казвам! — краката й изхвръкнаха нагоре и едното й коляно се заби в гърба на Джанис. — Кучка!

Джанис вдигна юмрук. На смътната светлина от коридора видя свирепото изражение върху лицето на момичето, което бе много младо — на тринадесет или четиринадесет години. Въпреки младостта си беше съучастница на нейните врагове. Трябваше да внимава с нея. Джанис замахна с юмрук. Тялото под нея се изви. Светлината изчезна. Миг след като стовари юмрука върху надменното лице, вратата шумно се хлопна.

Отново настъпи непрогледна тъмнина.

Джанис размахваше юмруци яростно, слепешком. Всеки удар нараняваше кокалчетата й и предизвикваше болка в китките.

Момичето хлипаше.

— Недей, спри. Моля те!

— Млъкни. Не мърдай или ще те убия. Кълна се, ще те убия.

За да подкрепи думите си с доказателства, Джанис стисна непознатата за гърлото.

— Обещавам.

— Добре — отпусна я, но продължи да държи пръстите си около врата й. — Как мога да се измъкна оттук?

— Не можеш.

— Опичай си акъла!

— Не можеш — изхълца момичето. — Вратата е заключена.

— Но ти я отключи.

— Само за да… вляза. След като я ритнах, тя отново се заключи. Опитай… ако не ми вярваш.

— Къде е ключът?

— В коридора. Изпуснах го в коридора.

— Искаш да кажеш, че и двете сме заключени?

— Да, и по-добре не ми причинявай болка, защото съжаляваш.

Джанис я удари по лицето.

— Кой още е в къщата?

— Сама ще разбереш.

Удари я още веднъж.

— Без повече остроумни отговори, малко лайно. Кой е тук?

Момичето подсмръкна.

— Маги — промърмори тя. — И Уик. И Агнес. И майка ми брат ми.

— Чух бебешки рев.

— Това е брат ми, Джуд. Той е на шест месеца.

— А Звярът?

Тя се поколеба.

— Тук ли го държат?

— Те не го държат. Това е неговият дом.

— Разхожда се на свобода, така ли?

— Да.

— Прекрасно.

— Ако не се върна, ще дойдат да ме търсят.

— Това е чудесно. Ще имам готовност.

— Не можеш да се измъкнеш оттук. Невъзможно е! Мислиш ли, че майка ми щеше да стои, ако имаше начин да се измъкне? Непрекъснато прави опити, но винаги я хващаме.

— Хващаме? Искаш да кажеш, че собствената ти майка е пленница и ти помагаш на другите?

— Не можем да я оставим да избяга. Ще развали всичко.

— Що за дете си ти?

Тя не отговори.

— Как се казваш?

— Санди. Санди Хейс.

— Виж какво, Санди Хейс, аз ще се измъкна оттук и ще разваля всичко. Бъди сигурна в това.

— Никакъв шанс.

Джанис я стисна за гърлото.

— Добре, стой мирно. И през ум да не ти минава да мърдаш.

Слезе от тялото на Санди. Коленичи до нея в тъмното и опипа фланелката до панталоните. Напипа колан. Разкопча катарамата и го свали. Окачи го около врата си, за да не го загуби, и провери джобовете на панталона й. Изглеждаха празни. Разкопча копчето на кръста, свали ципа и смъкна панталоните до колената на Санди. Момичето носеше обувки. Свали ги, постави ги наблизо и продължи да събува панталоните.

Опита да ги обуе. Отказа се. Бяха твърде малки.

Плъзна ръце по краката на Санди и пъхна пръсти под ластика на гащите й.

— Хей!

— Млъквай!

Свали й ги и ги обу. Тънката материя се разтегна достатъчно и гащите й станаха. Стисна Санди за бедрото.

— Седни и си свали фланелата!

Изчака. Санди й я подаде в тъмното.

Джанис протегна ръка и взе дрехата. Сложи я на себе си и разбра, че е малка. Беше много тясна и ако я облече, ще притиска раните й. Разтегна яката и след това разцепи фланелката по цялата дължина. Облече я без проблеми, като рубашка, отворена на гърба.

С колана завърза краката на Санди.

Ръцете й продължаваха да са свободни. Можеше да ги завърже със сутиена й. Прокара ръка по корема на момичето. Напипа бинт.

— Превързана си?

— Имам рана.

Пръстите й се спуснаха по кожата на Санди и откриха още две превръзки — една отстрани и една на гърдата. Момичето не носеше сутиен.

— Как се нарани? — попита Джанис.

— Както и ти.

— Как така?

— Знаеш как.

— Звярът ли?

— Да, Звярът. Понякога става груб, докато го правим.

— Ти му позволяваш ?

Изведнъж момичето хвана грубо китките на Джанис.

— Ти също ще му позволиш! Само почакай и ще видиш дали няма с нетърпение да го чакаш.

Джанис се освободи от хватката на момичето.