Ричард Леймън - Малкаса Пойнт

Мерцедесът се движеше бавно покрай малката будка до пътя, която се оказа каса за билети. На стената й висеше износена от времето мръсносива дървена табела, на която с аленочервени печатни букви пишеше „КЪЩАТА НА ЗВЯРА“. От тях се стичаха капки, като че ли наскоро бяха напоени с кръв. Гледайки през рамо, Гормън Харди видя през отворения прозорец на касата някакво момиче — беше русо, на четиринадесет-петнадесет години. На гишето лежеше отворена книга.

Гормън, който отпразнува петдесет и шестия си рожден ден, като запрати празна бутилка от „Чивас Ригал“ в огледалото, за да разруши образа на дебелия посивял мъж, който го гледаше оттам, имаше все още остро зрение и можеше да различи кориците на собствените си книги от стотина крачки. Книгата пред момичето не беше, „Ужасът при водопада на Черната река“ .

На алеята бяха паркирани няколко коли. Брайън намери място между един шевролет и мръсен голям автомобил, чиято задница приличаше на семейна колекция от лепенки. Плъзгайки поглед по червените сърчица върху тях, човек разбираше, че семейството е посетило доста музеи, национални паркове и други забележителности. Ставаше ясно, че тези хора са „оставили сърцата си в Сан Франциско“, както и че светът трябва да знае, че една ядрена бомба може да разруши целия ни живот.

На една от лепенките, помисли си Гормън, трябва, да се; нарисува кървящо сърце. А лепенка от „Къщата на Звяра“, стига да има такава, би била чудесно допълнение към серията от кървавите капки.

— Идваш ли? — попита Брайън.

— Ще изчакам тук. Гледай да не се набиваш в очи.

— Аз съм обикновен турист с фотоапарат — каза той и излезе.

Когато вратата се хлопна, Гормън отвори жабката. Извади касетофон „Панасоник“ с микрокасети. Като го държеше в скута си, за да не би някой да го наблюдава, каза:

— Предварителни наблюдения върху „Къщата на Звяра“, август 1979 година.

Обърна се, загледа през отворения прозорец на колата и заговори:

— Къщата, разположена на около петдесет метра от главната улица на Малкаса Пойнт, е заобиколена с двуметрова ограда от железни пръти, всеки от които завършва със смъртоносен шип. Целта на тези шипове е да отблъскват неканени натрапници или може би да пазят Звяра.

Той се усмихна. Това е хубаво. Ще го използвам.

Със злокобни нотки в гласа повтори:

— Или може би да пазят Звяра. Единственият достъп до къщата изглежда е отверстието зад будката за билети, в която стои пъргаво момиче, заровено дори в този момент в предишната ми книга, „Ужасът при водопада на Черната река“ . (Защо не, помисли си той.) В контраст с буйната зеленина на залесените хълмове, които се издигат отвъд оградата, почвата около „Къщата на Звяра“ изглежда учудващо вяла и запусната. Зад оградата не цъфтят дървета, нито цветя. Дори тревата е обезобразена с кафяви кръпки, като че ли пръстта е заразена с отровата на злото, което витае около къщата.

Сега ще го скалъпим. Започваме да преувеличаваме, помисли си той.

— Въпреки, че денят е безоблачен и ясен, сърцето ми се изпълва със студ и непоносима тъга, докато наблюдавам печалната сграда — той кимна. (Не е лошо. Съвсем като по А. Е. По.) — Викторианската сграда прилича на паметник на неща, отдавна загинали. Прозорците й като злобни очи се хилят цинично в тихия следобед и дебнат нови жертви. (Пълни измислици! Прозорците са съвсем обикновени.)

Поради целия запуснат вид на къщата, Гормън беше изненадан, че нито един прозорец не бе счупен. Собствениците все пак очевидно полагаха някакви грижи за къщата. Ливадата отпред се нуждаеше от поливане, а дървената облицовка на страничната стена беше избеляла от времето и трябваше да се боядиса. Такива подобрения обаче щяха да лишат къщата от усещането за злокобност, което собствениците вероятно се стремяха да създадат.

— Особено страшни — продължи той — са малките тавански прозорци, които гледат от три кули върху стръмния покрив, загърнати в сянка от стрехи, подобни на замислени клепачи. Докато ги наблюдавам и се опитвам да проникна с поглед зад тях, усещам как студени тръпки започват да лазят по гърба ми. Ако не отместя погледа си веднага, зная, че на един от прозорците ще се появи страховито мъртвешко лице.

Какво красноречие, какви глупости, мислеше си той.

Изведнъж осъзна, че се взира в най-далечния тавански прозорец. По гърба му наистина полазиха тръпки. Кожата на врата му настръхна.

Ако не отместя погледа си веднага…

Погледна сивия метален касетофон. Вслуша се в тихия успокоителен шум и отново погледна към къщата, като се опитваше да избягва високия прозорец.