Ричард Леймън - Нощно шоу

А може и да не се наложи.

Полунощ. Вечерята не може да продължи повече от час-два. Джак спомена, че резервацията е за осем часа. Какво ли смята да прави от десет нататък? Кога все пак възнамерява да й каже новината? Веднага след вечеря ли? Или след… Само още веднъж, заради доброто старо време.

Отврати се от самата себе си. Как можеше да си помисли подобно нещо? Само пълен идиот би преспал с жена, преди да й бие дузпата. Не беше в стила на Джак. Но бе напълно възможно да я прегърне, за да я утеши, след като й е казал, прегръдката да доведе до още и още ласки, докато най-сетне, в ръцете на Марго, да реши, че все пак не иска да я изостави.

Тази мисъл я ужаси. Облегна се на вратата с разтуптяно сърце и пресъхнали устни.

Да изгуби Джак толкова скоро…

Какво, по дяволите, си мисли? Довечера другото момиче ще трябва да понесе загубата, не аз.

Горкото момиче. Божичко, горкото момиче.

Дани си пое дълбоко дъх и разтреперана се отдалечи от вратата. Когато влезе в кухнята, коленете й се подгъваха.

Всички тези терзания са напълно безполезни.

Деветдесет процента от човешките тревоги са излишно късане на нерви за неща, които никога не се случват.

Ами останалите десет процента?

Майната им.

Моля те. Само още веднъж. Заради доброто старо време.

Погледна към часовника. Сега е само пет. До полунощ остават цели седем часа.

Ще отида на кино, реши тя. На два поредни филма. Веднага след като вечерям.

Идеята й се стори добра и повдигна духа й. Взе чаша от шкафа, напълни я с лед и си наля водка с тоник.

Някои жени ядат, за да се успокоят. Други си купуват нови дрехи. А Дани бе открила от многогодишния си опит, че нищо не й помага толкова добре, колкото една разходка до най-близкото кино. Беше си приключение. Колкото и често да ходеше, колкото и тъпи да бяха понякога филмите, всеки път изпитваше облекчение.

Отпивайки от питието си, Дани заобиколи бара, седна на една от високите табуретки и отвори вестника на развлекателната страница. Погледът й се плъзгаше по обявите и рекламите и търсеше познатите й кина.

Вече беше изгледала повечето филми, които се въртяха в близките кина. Изведнъж забеляза две прожекции в „Кървър Сити“ — „Нашествието на зомбите“ и „Среднощен убиец“. За първия дори не беше чувала, но един приятел от старата й служба бе работил в „Среднощен убиец“.

Обади се в киното. „Нашествието на зомбите“ започваше в седем, така че имаше два часа е вечеря, да се преоблече и да стигне до киното.

Тя остави чашата си и погледна към кухнята, където беше оставила да се размразяват двете пържоли. Стомахът й се сви при мисълта за отсъствието на Джак и срещата му с Марго.

— Размразихте ли се, милички? — попита тя.

Слезе от табуретката и отиде до кухненската маса. Натисна с пръст едната пържола. Той потъна в студеното месо.

— Изглежда, че да.

Нищо нямаше да им стане до другия ден, но Дани беше гладна и й се ядеше месо.

Тя остави едната пържола в хладилника, мина покрай бара, взе си чашата и излезе на терасата. Оставаше й час и половина — достатъчно време, за да пусне скарата. Ще се изкъпе и облече, докато въглищата се разпалят.

Отдръпна скарата от стената. Наведе се и отвори вратичката. Посипаха се въглени и изцапаха ръцете й. Дани изтупа пепелта от дланите си, вдигна капака и извади почернялата решетка. По дъното на скарата беше останала пепел от миналия път. Тя взе машата и събра на купчинка остатъците от въглищата и пепелта. Може би щяха да са достатъчни за една пържола, но не й се искаше да рискува. Дани вдигна торбата с брикетите и сипа още малко. Те изтрополиха и се търкулнаха по ламарината. Дани отново събра всичко на купчинка с машата.

Кибритът беше до кутията с течност за разпалване на въглища. Кутията беше тежка, пълна почти догоре. Дани остави кибрита настрана и дръпна червения пластмасов капак на кутията. Започна да полива въглените. Новите брикети лъснаха, а старите почерняха.

— Дани?

Ръката й подскочи.

Тя остави кутията и рязко се обърна.

Той беше пред къщата. Стоеше облегнат на портата с усмивка на бледото си мъртвешко лице.

— Тони — отрони се от устните й.

— Какво правиш? — попита той.

Загубила ума и дума, Дани вдигна кутията с течността.

— Скара?

Тя кимна.

— Може ли да поговорим?

Той се пресегна и вдигна резето. Портата зейна.

Дани облиза пресъхналите си устни.

— По-добре да си вървиш, Тони.

Той изглеждаше обиден.

— Няма да ти преча. Обещавам. Просто исках да поговорим за минутка.