Матю Райли - Летящ старт

— Хич не го мисли — повтори Ломбарди с усмивка. — Колите идват и си отиват, но младежи като теб — и му намигна — се появяват веднъж в живота.

Обаче Джейсън не можеше да престане да мисли за станалото.

Нито да намери покой.

Поиска копие на диск от видеото от последните минути на състезанието и гледаше катастрофата отново и отново.

Видя как болидът му надмина реното на Труво — и стигна на пето място — след това видя как взима последния ляв завой, как се накланя, за да мине под моста… и как задният му спойлер избухва.

Гледаше ужасен как черно-жълтото „Ферари“ се завърта, стоварва се във водата и се преобръща.

А след това ямахата се стовари върху него.

Буум!

По дяволите, какво можеше да се е случило със задния спойлер? Какво можеше да е причинило тази експлозия?

Беше ужасно странно. А след като от „Аргонавт II“ не беше останало нищо, нямаше как да инспектират останките.

Обаче Джейсън знаеше със сигурност едно — че задните спойлери не експлодират просто така. Разбира се, спойлерът можеше да бъде строшен при сблъсък и да падне във въздушната линия на дюзите на колата, но подобни неща бяха редки, а по всичко личеше, че задният му спойлер не е бил повреден по никакъв начин.

Беше избухнал просто ей така.

Беше му повече от ясно, че някой е повредил колата му умишлено, за да го елиминира от Италианското бягане.

И искаше — не, трябваше — да разбере кой го е направил.

В един момент, докато гледаше записа за хиляден път, майка му почука на вратата.

— Джейсън… Имаш… гостенка.

Дръпна се настрани…

… и Джейсън видя Дидо: стоеше плахо в коридора зад гърба на майка му.

Усмихна й се широко.

— Здрасти.

— Влизай, миличка — каза Марта и си тръгна.

Дидо влезе предпазливо в болничната стая на Джейсън.

— Как си?

Само като я зърна, Джейсън се почувства много по-добре.

Скот Сиракюз му каза как стоят нещата в спортното училище.

Преди да дойде в Италия за състезанието от Големия шлем, Джейсън беше на четвърто място в училищния шампионат. През седмицата на Италианското бягане беше пропуснал три старта. Обаче сега, след като беше в болницата, щеше да пропусне най-малко още един.

Класирането изглеждаше така:

Джейсън се удиви.

Пропускането на само три състезания го беше запратило от 4-то чак на 8-о място. Разбира се, Зейвиър си оставаше първи — нали беше натрупал толкова голяма преднина, преди да заминат за Европа.

Джейсън много добре осъзнаваше, че само класиралите се на първите четири места ще получат покана за участие в Ню Йорк Чалънджър през есента. Разследването трябваше да почака. Беше дошло време да се връща в Международното училище за пилоти.

Тъкмо си беше събрал багажа, за да напусне болницата, когато една от сестрите донесе писмо.

— Току-що пристигна. — И му го подаде.

Джейсън отвори плика и се намръщи. В писмото пишеше:

„Е? Как са кошмарите?

Момченце, не си ври носа, където не ти е работа.“

Хобарт, Тасмания

Джейсън се върна в спортното училище и установи, че по време на краткото му отсъствие светът изобщо не е спрял да се върти.

Уроците в класните стаи продължаваха; боксовете гъмжаха от тренировки; коли се стрелкаха насам-натам; летяха по магистралите, водещи във вътрешността, или с рев заобикаляха залива Сторм.

Още два дни му беше забранено да се състезава, така че можеше да посещава само учебните часове.

На обяд в столовата на училището Ериъл Пайпър дойде и седна при него.

— Добре дошъл! — И го потупа по рамото. — Единственият пилот на света, който е достатъчно луд да катапултира надолу ! Как си?

— Всеки ден все по-добре — отговори Джейсън. — Нямам търпение да се върна на пистата.

— Искам отново да ти благодаря, че ми позволи да се изправя срещу Фабиан! — каза Ериъл. — Беше много яко от твоя страна!