Матю Райли - Летящ старт

Бъг беше сметнал курса им добре. Всеки път, когато влизаха в боксовете, Джейсън успяваше да зърне голямото електронно табло с класирането, което се извисяваше над главната трибуна. Там се изписваха до секундата всички набрани точки и времената на състезателите.

Произшествието им беше навредило.

Изгубиха много време. И независимо колко усилено се опитваше Джейсън, а той даваше всичко от себе си, управлението с крака просто не беше същото, както с ръцете.

При всяко влизане в бокса Джейсън виждаше как „Аргонавт“ изостава все по-назад от водачите и се спуска все по-надолу в таблицата с класирането.

Нещата се влошаваха още повече от самоличността на водача — Барнаби Бейкър: момче от горните класове в същото училище в Холс Крийк, където ходеше и Джейсън.

Бейкър беше на 18, червенокос, обсипан с лунички, наперен и богат. Баща му, Барнаби Бейкър-старши, беше бизнесмен и притежаваше половината Холс Крийк.

Господин Бейкър беше купил на сина си най-добрата серийно произвеждана летяща кола, която можеше да се купи с пари — красив „Локхийд-Мартин Прорейсър 5“. Също така някога беше взел на работа бащата на Джейсън — нещо, което Барнаби-младши, адски противен гадняр, непрекъснато напомняше на Джейсън.

Въпреки всичко Джейсън не се отказа до самия край: продължаваше да прелита през толкова арки колкото повреденият, но доблестен „Аргонавт“ успяваше да достигне, следвайки променения от Бъг курс.

Но това се оказа без значение.

Когато огромният часовник над старт/финала прескочи от 2:59:59 на 3:00:00 и последният болид от ФЛК прелетя над финиша под виковете и аплодисментите на 80 000-та тълпа, пилотираният от Джейсън Чейсър „Аргонавт“ се оказа в дъното на класирането.

Джейсън спря любимата си кола в бокса и отпусна глава.

В най-важното състезание през живота му, пред очите на 80 000 души, пред погледите на най-изтъкнатите двама зрители, пред които щеше да се състезава някога — Джейсън Чейсър беше пристигнал последен.

С изобретяването на летящите автомобили светът се промени завинаги.

И наистина в течение на човешката история са познати малко изобретения, пожънали такъв незабавен и огромен успех в цял свят.

Печатната машина на Гутенберг, динамитът на Нобел, летящият апарат на братя Райт — те, разбира се, са впечатляващи, но бледнеят в сравнение със световната революция, предизвикана от изобретяването на летящата кола от Уилфред П. Уилмингтън.

Голяма част от шумотевицата се дължеше на безподобното решение на тогава осемдесетгодишния Уилфред Уилмингтън да позволи свободно използване на неговата удивителна технология от всеки, който желае.

Изобретателят не я патентова, нито я продаде на някоя голяма корпорация. Дори делегацията начело с президента не успя да го убеди да запази тази технология само за облага на САЩ.

Не. Уилфред П. Уилмингтън, ексцентричният изобретател, който заявяваше, че има повече от достатъчно пари да изживее последните си години сравнително удобно, направи най-необикновеното и непредвидимо нещо на света: предостави му безплатно своята технология.

Реакцията беше мигновена.

След като маглев — магнитната левитация — не се нуждаеше от бензин, за да работи, страните от Близкия изток, които произвеждаха петрол, се сринаха.

Петролът изгуби значение и Съединените щати — най-големият консуматор на петролни продукти — прекратиха всички близкоизточни договори. За миг богатствата на саудитците и брунейския султан се превърнаха в прах и пепел.

Производителите на автомобили се нахвърлиха върху новата технология и подпомогнати от своите вече съществуващи фабрики и поточни линии за масово производство, започнаха да бълват летящи коли с милиони. Първият модел „Форд“ Т/Л (Л — за летящ) слезе от поточната линия на „Форд Мотър Къмпани“ само година след невероятната постъпка на Уилмингтън. БМВ, „Рено“ и „Порше“ бързо последваха американците.

Разбира се, не след дълго към тях се присъединиха нова група конкуренти: авиационните компании. „Локхийд-Мартин“, „Еърбъс“ и „Боинг“ — всички се втурнаха да произвеждат семейни летящи автомобили.