Дейвид Балдачи - Невинните

— Благодаря ти, Мария.

Жената й свали пелерината, а Джули извади някакви банкноти.

— Не, не — размаха ръце Мария. — Това е от мен.

— Но нали трябва да печелиш пари?

— Предлагам от следващия път да започнеш да ме учиш на испански — усмихна се фризьорката. — И без това мама мърмори, че не знам родния си език.

— Дадено — усмихна се Джули.

Роби не остана в колата през цялото време, докато чакаше Джули. Излезе навън, оглеждайки внимателно околността. Беше сигурен, че противникът е някъде наблизо, и желанието му беше да го открие пръв.

Освен това имаше над какво да разсъждава. В момента течаха две разследвания едновременно. Джейн Уинд и малкото й момченце бяха мъртви. Тази жена беше работила за Министерството на отбраната, беше ходила в Ирак, Афганистан и вероятно в други горещи точки по света. Превърнал се по някакъв начин в предател, неговият наблюдаващ агент беше възложил убийството й. Но сега той беше изчезнал, а Роби имаше за задача да разследва убийствата, на които бе присъствал. Никол Ванс беше съобразителна и той трябваше да внимава с нея. Междувременно откриха Рик Уинд с отрязан език, обесен надолу с главата в заложната си къща. И в този случай липсваха улики.

Освен това трябваше да се грижи и за Джули Гети. Родителите й бяха ликвидирани в собствения им дом, а убиецът се беше появил в автобуса, за да си довърши работата. Автобусът обаче се взриви, а той изгуби пистолета си в суматохата. Федералните го бяха намерили и правеха връзка между двете престъпления. Мъжът, който ги нападна в глухата уличка, бе изчезнал. Апартаментът на семейство Брум се оказа старателно почистен от веществени доказателства. Роби не знаеше нито къде са, нито дали са живи.

Погледна към фризьорския салон и видя, че Джули се готви да тръгва. Ако беше хазартен тип, положително щеше да се обзаложи на голяма сума, че Айда Брум не е там.

Срещнаха се при колата и влязоха вътре.

— Хайде, разказвай.

Джули говори в продължение на няколко минути.

— Значи все още не знаем какво работи Лио — обобщи Роби.

— Не можем ли да проверим в някаква правителствена база данни?

— Ще опитам.

— Почти съм сигурна, че и двамата са мъртви — промълви Джули.

— Може би се крият някъде — каза Роби. — Това би било чудесно.

— Възможно ли е за всичко това да е виновен мистър Брум, ако наистина е някаква важна клечка?

— Напълно.

— Но защо са замесени и родителите ми?

— Били са близки. Често са вечеряли заедно. Може би Брум е изпуснал нещо.

— Страхотно — промълви със задавен глас момичето. — Убиват мама и татко само защото са вечеряли с този човек.

— Стават и такива неща.

— А сега какво?

— Ще те закарам обратно, защото имам работа.

— Да се видиш със специален супер агент Ванс, нали?

— Просто агент Ванс.

— Не е ли супер?

— Няма ли да престанеш най-сетне? — скастри я той.

— Значи се връщам в онзи апартамент и умирам от скука? — попита тя.

— Нямаш ли домашни?

— Да бе! В един момент разследвам убийство, а след това се връщам към висшата математика!

— Още си на четиринайсет, а вече учиш висша математика?

— Както вече споменах, Уил, уча в училище за талантливи деца. Но не си падам кой знае колко по математиката, въпреки че ми върви.

— Образованието е ключ към успеха.

— Звучиш ми като дядо.

— Не си ли съгласна?

— Карам ден за ден.

— Тази философия не е лоша.

— Животът на съучениците ми е планиран предварително. Елитни колежи, елитни магистърски програми. А след това на Уолстрийт, в медицинските факултети, в юридическите кантори. Наследници на Стив Джобс или Уорън Бъфет. Направо ми се повръща!

— Да гледаш напред не е лошо.

— Искаш да кажеш, че не е лошо да трупаш купища пари за сметка на другите? На тази планета живеят повече от седем милиарда човешки същества, голяма част от които в отчайваща бедност. Нямам желание да усвоявам формулата за правене на пари на Уолстрийт, като прецаквам икономиката, която на свой ред ще произвежда нови бедняци. Не ми е това мечтата за кариера.

— Ами тогава се занимавай с нещо друго — сви рамене той. — Нещо, което ще помогне на хората.

— Като теб ли? — стрелна го с поглед тя.

Не, помисли си той. Само не като мен.

Роби остави Джули и подкара към „Донъли“. Пътуването до там му отне двайсет и пет минути. Труповете ги нямаше, но улицата продължаваше да е задръстена от полицейски коли, микробусите на криминологичните екипи и седаните на Бюрото. На тротоара имаше нещо като мобилен команден пункт на ФБР, вероятно сглобен още през нощта.