Дейвид Балдачи - Невинните

— Благодаря за предложението, но…

— Внимавай, Роби — спря го тя. — Рядко съм толкова добра с околните. Гледай да не развалиш магията.

Той я стрелна с поглед и успя да зърне едва доловимата й усмивка. Понечи окончателно да откаже, но не го направи. По три причини. Ръката дяволски го болеше. Беше много уморен. И наистина нямаше къде да отиде.

— Добре — кимна той. — Благодаря.

— Няма защо.

Престоят им във ВОБ се проточи по-дълго, отколкото Роби очакваше. Седнал на един стол, той наблюдаваше Ванс, която се беше превърнала във фурия — попълваше формуляри, докладваше на висшестоящите, говореше по телефона и тракаше на компютъра. И с всяка изминала минута изглеждаше все по-уморена.

Самият той даде официални показания за инцидента, след което се превърна в зрител. Имаше чувството, че хората тук се въртят в кръг, без да вършат почти нищо.

— Аз ще карам — обяви той, когато най-сетне приключиха и тръгнаха към гаража.

— Никога ли не се уморяваш? — прозя се тя.

— Напротив. В момента съм много уморен.

— Не ти личи.

— Отдавна съм разбрал, че така е по-добре.

— Как по-точно?

— Като не показвам какво изпитвам.

Получил кратките й указания, Роби излезе на панорамния път „Джордж Уошингтън“ и подкара на юг към Александрия.

— Имаш ли гледка към Потомак? — попита той, когато спряха пред сградата, в която живееше Ванс.

— О, да. Виждат се и паметниците.

— Хубаво.

Качиха се с асансьора и тя отключи входната врата. Жилището й беше малко, но той веднага го хареса. Чисто и спретнато, а не претрупано. Всичко беше на мястото си и имаше конкретно предназначение. Нямаше показност и ненужни джунджурии. Роби предположи, че подредбата на дома й съответства на характера й.

— Напомня ми на корабна каюта — каза той.

— Баща ми служеше във флота — рече тя. — Явно крушата не пада по-далече от дървото. С тази разлика, че аз прекарвам повечето време на твърда земя. Хайде, настанявай се.

Той седна на голямото канапе в дневната, а тя се зае да разопакова нещата, които беше взела от аптечката във ВОБ. След минута беше готова. Събу обувките си и се настани до него.

— Сваляй якето и ризата!

Той я погледна озадачено, но се подчини. Откачи кобура си и го постави на масичката. Ванс зърна татуировките му и присви очи.

— Едната е червена светкавица, но какво представлява другата?

— Зъб на акула. Голяма бяла акула.

— Защо?

— А защо не?

Ванс се приведе да разгледа татуировките отблизо и веднага зърна белезите, които бяха скрити под тях.

— Но това са…

— Да — прекъсна я той. — Точно това, което виждаш.

Усетила нежеланието му да навлизат в подробности, тя се залови за работа. Той остана неподвижен, свел поглед към ръцете си.

— На колко години си? На трийсет и пет?

— На четирийсет. Току-що ги навърших.

— Служил си в специалните части, нали? Рейнджър, тюлен или от „Делта Форс“? Всички те са с твоето телосложение, само че ти си малко по-висок.

Той не отговори. Тя почисти раната, намаза я с антибиотик, а след това ловко бинтова ръката му.

— Взех и болкоуспокоителни. Какво предпочиташ, таблетки или инжекция?

— Нищо.

— Стига, Роби. Престани да се правиш на мъжкар.

— Това няма нищо общо с истината.

— А каква е истината?

— Човек трябва да знае къде е границата на поносимостта му към болката. Това е много важно. А хапчетата и иглите я маскират. Бих могъл да се подхлъзна и да падна, без изобщо да усетя.

— Никога не съм мислила за това — призна тя, събра си нещата и добави: — Вече можеш да си облечеш ризата.

— Благодаря ти за превръзката. Оценявам жеста.

Той започна да нахлузва ризата си, мръщейки се от болка.

— Хубаво е да го знам — подхвърли тя, докато го наблюдаваше.

— Кое?

— Че си човешко същество.

— Това си пролича още докато кървях.

— Искаш ли нещо друго? Гладен ли си, жаден ли си?

— Не, благодаря — отвърна Роби и потупа канапето, на което седеше. — Това ли ми е леглото?

— Да. Съжалявам, но имам само една спалня. Канапето е дълго, надявам се, че ще се побереш на него.

— Спал съм и при по-лоши условия, повярвай ми.

— Мога ли?

Той преметна якето си върху страничната облегалка.

— Какво да можеш?

— Да ти вярвам.

— Ти ме покани тук.

— Много добре знаеш за какво говоря.

Роби стана и се приближи до прозореца. На север, отвъд реката, блестяха светлините на столицата. Трите паметника — на Линкълн, Джеферсън и Уошингтън — се виждаха съвсем ясно. А зад тях се издигаше внушителният купол на Капитолия.