Дейвид Балдачи - Невинните

— По света няма място, което е недостъпно за нас! — остро отвърна Роби. — Освен това има един руснак и един палестинец, които чакат да им обърнем внимание. Те са хората, които подготвиха нещата за Талал.

— Знам. Вече работим по въпроса.

Отново замълчаха. Роби блуждаеше някъде надалече, Синия беше потънал в размисъл, а Конърс просто ги гледаше с любопитство.

— Човек може да бъде наранен по много начини, Роби — обади се най-сетне Синия. — Знаеш това не по-зле от мен, нали?

— Аха — разсеяно кимна Роби.

— Тя цял живот е тренирала за тази мисия. А всички ние бяхме вцепенени от ужас просто защото не отговаряше на нито един от установените профили. Ами ако някъде там съществуват и други като Ани Ламбърт?

— Трябва да ги открием и да ги спрем — отвърна Конърс.

Роби стовари юмрук върху масичката.

— Тя беше марионетка, унищожена от собствените си родители! — гневно възкликна той. — Тя умря, но те продължават да живеят. Някой да ми каже какво не е наред във всичко това?

— Тя беше хладнокръвен убиец — въздъхна Синия.

— Глупости! Беше такава, каквато са я създали! Не е имала никакъв шанс!

— Едва ли си най-подходящият човек, който може да твърди подобно нещо.

— А кой е най-подходящият? Може би някой анализатор, който никога през живота си не я е виждал? Може би и за подобни случаи разполагаш с алгоритъм?

Синия помълча известно време.

— Вероятно ще се почувстваш по-добре, ако ти кажа, че Халид бин Талал вече не е между живите — промърмори той.

Роби не отговори. Това изобщо не го интересуваше.

— Но проблемът с Джули продължава да стои — добави Синия.

— Аз вече съм го решил — отсече Роби и се изправи.

— Как?

— Просто съм го решил. — Обърна се към Конърс и добави: — Задължен съм ти, Шейн. С нищо не мога да ти се отплатя.

— Квит сме, приятелю. Достатъчно беше, че ме накара да стана от бюрото.

— Познавам не повече от петима души в света, които са способни да произведат изстрелите на Шейн от онази вечер — каза Роби на Синия. — Двама от тях се намират в тази стая. Съветвам те да не го забравяш.

— Правилата са си правила — отвърна той.

— Както всички видяхме, правилата са създадени, за да бъдат нарушавани.

След тези думи тръгна към вратата.

— Роби?

Обърна се. Синия се беше изправил зад масата с дебел плик в ръка.

— Току-що го донесе някакъв куриер — поясни той. — Предполагам, че и ти си получил копие. Имаш пълната свобода да решаваш какво да правиш с него. Ние не се интересуваме от подобни неща.

Роби пое плика и погледна снимките, които бяха вътре. На първата бяха двамата с Ламбърт в открития бар на покрива на онзи хотел. На следващата тя го целуваше пред портала на Белия дам. Останалите изобщо не ги погледна. Затвори плика и кимна.

— Благодаря.

После се обърна и излезе.

Роби беше зад волана. До него този път седеше Джули. Ванс пътуваше на задната седалка. Двете се бяха пооправили от травмите, въпреки че Джули продължаваше да накуцва, а лицето на Ванс все още беше подпухнало.

— Къде отиваме? — попита момичето.

— На място, което вече познаваш.

Беше й обяснил каквото може за смъртта на родителите й. Беше я оставил да се наплаче, подавайки й книжни салфетки. Беше изричал успокоителни слова, докато гневът й нарастваше и избухваше, след което отмина, удавен в нови сълзи. Закаленото от суровия живот на улицата четиринайсетгодишно момиче най-сетне се предаде на мъката и дълбокото отчаяние. После настъпи неизбежното облекчение.

Роби спря колата пред „Тексаски покер“ и тримата влязоха вътре.

Джеръм Касиди ги очакваше. Гладко избръснат, облечен с нов костюм и лъснати черни обувки. Косата му беше подстригана и прилепваше към черепа. От нея се излъчваше лек аромат на гел, очевидно използван да заглади непокорните кичури.

— Какво търсим тук, Уил? — попита Джули, докато Касиди се приближаваше да ги поздрави.

Роби и Касиди бяха уточнили детайлите предварително.

— Довел те е тук, за да чуеш истината — отговори на въпроса Касиди.

— Коя истина? — с недоумение го погледна тя.

— Не съм само приятел на родителите ти — отвърна той и погледна Роби, който му кимна насърчително. — Аз съм полубрат на майка ти, което ме прави нещо като твой вуйчо. Всъщност не ме прави, аз просто съм твой вуйчо…

— Ние сме роднини?

— Точно така. По всичко личи, че съм последният, който ти е останал. Знам, че не ме познаваш, но имам едно предложение за теб.