Лий Чайлд - Не се връщай

— Ако наистина е стигнало до съда? Със сигурност купища. Не ти трябва да знаеш.

— Добре. Да речем тогава, че набера Ричър, защита срещу обвинения . Какво ще открия?

— Вероятно всичко с етикет „Материали на защитата“. Стотици страници като при всяко голямо дело.

— Но това няма ли да прилича на пазаруване по интернет? Препращане от един сайт към следващия?

— Не. Вече ти казах. Това е някаква много стара история, подготвена от хора над трийсетте. Не забравяй, че говорим за армията.

— Добре, ясно. Но ако изпитвам страх от човек на име Ричър, много бързам и искам да го прогоня на всяка цена, бих могъл да отворя файла Ричър, жалби срещу , където ще намеря клетвената декларация на Голямото куче и ще я пусна в обращение, без изобщо да подозирам, че е една малка част от далеч по-обемисто дело. Поради начина, по който работи системата. Прав ли съм?

— Хипотетично.

— Точно това е твоята задача, която започваш да изпълняваш веднага. Трябва да провериш въпросната хипотеза и да потърсиш по-голямото дело. Използвай всички начини, за които се сетиш.

Качиха се на колата и поеха на изток по панорамния път и обратно към Вайнленд Авеню. От там се насочиха на юг, покрай квартала на момичето и отбиха към закусвалнята с големия паркинг. Разбира се, момичето отдавна го нямаше. Както русокосата сервитьорка и клиентите, отбили се за вечеря. Час пик беше отминал и сега бяха останали само късните посетители — в случая трима мъже в отделни сепарета с кафе пред себе си и някаква жена, която ядеше пай. Тъмнокосата сервитьорка си бъбреше с мъжа на бара. Ричър и Търнър спряха на вратата и брюнетката забърза да ги посрещне.

— Съжалявам, но преди известно време ми се наложи да изляза набързо и нямах време да си платя кафето — рече Ричър.

— Сметката е уредена — отвърна сервитьорката.

— От кого? Надявам се не от момичето. Не би било честно.

— Сметката е уредена — повтори тъмнокосата жена.

— Всичко е наред — обади се и Артър, мъжът зад бара, който продължаваше да бърше с кърпа излъскания плот.

— Колко струва чаша кафе? — обърна се към него Ричър.

— Два долара и един цент с данъка.

— Добре е да го знам — кимна Ричър, сложи две банкноти по един долар на бара, а след известно ровене из джобовете си добави и монета от един цент. — Връщам си борча — добави той. — На онзи, който ми е платил. Не искам да се чувствам длъжник на никого.

— Окей — кимна човекът, но не посегна да прибере парите.

— Тя ми каза, че е редовен клиент тук.

— Коя тя?

— Саманта. Младото момиче.

— Има нещо такова — кимна Артър.

— Предайте й моите извинения за внезапното ми изчезване. Не искам да си мисли, че съм някакъв невъзпитан грубиян.

— Тя е само дете. Какво ти пука?

— Мисли си, че работя за правителството. Не искам да остава с лошо впечатление. Тя е умно момиче и трябва да уважава институциите.

— А за кого всъщност работиш?

— За правителството — отвърна Ричър. — Но не в някое от онези ведомства, за които вероятно си е помислила.

— Добре, ще й предам — кимна барманът.

— От колко време я познаваш?

— По-дълго, отколкото познавам теб. Ако трябва да избирам между твоите въпроси и запазването на личното й пространство, със сигурност ще избера второто.

— Разбирам — кимна Ричър. — Не съм и очаквал нещо друго. Ще й предадеш ли още две изречения от мен?

— Какви изречения?

— Кажи й да не забравя за шестоъгълниците.

— Какви шестоъгълници?

— Едни много мънички шестоъгълници — отвърна Ричър. — Кажи й, че това е страшно важно.

Върнаха се в колата и запалиха двигателя, но не потеглиха. Останаха на просторния паркинг, под мигащите синьо-розови светлини на рекламата в стил ар деко.

— Мислиш ли, че е в безопасност? — попита Търнър.

— Военната полиция и ФБР цяла нощ ще зяпат към спалнята й. И двата екипа очакват появата на външен човек, който би трябвало да съм аз. Но това няма как да стане, защото нямам никакви намерения да ходя там. Вероятно и Шраго, просто защото знае това, което знам и аз. Тоест никой от нас двамата няма как да проникне в къщата тази нощ. По тази причина отговорът ми е да, тя наистина е в безопасност. Почти случайно, но е факт.

— Тогава не е зле да помислим къде ще отседнем. Имаш ли някакви предпочитания?

— Ти си командирът.

— Аз искам в „Четири сезона“, но няма как да стане, защото трябва да използваме кредитните карти, а транзакцията ще бъде засечена моментално. Остава ни единствено възможността да платим в брой, а това означава мотел. Тоест — да отидем на онова място на летище Бърбанк, където се запознахме с проститутката Емили. Ще бъде част от автентичния опит, който трупаме.