Лий Чайлд - Не се връщай

— Останахме само с един човек. Почти беззащитни.

— Шраго си го бива.

— Срещу тях? Вече изгубихме трима души.

— Това тревожи ли те?

— Разбира се, че ме тревожи. Губим играта.

— Някакви предложения?

— Мисля, че вече е време. Знаем кой е обектът на Ричър. Не ни остана нищо друго, освен да дадем зелена светлина на Шраго.

За момент изглеждаше, че Търнър ще се окаже права. Светлинка на включен таймер и нищо повече. Но Ричър продължи да чука и усилията му най-сетне дадоха резултат. В дъното на коридора се появи мъж, който размахваше ръце, за да го накара да престане. Ричър също размаха ръце, приканвайки го да се приближи. Нещата зациклиха. Мимиките на непознатия казваха не приемам клиенти нощем , в резултат на което Ричър изведнъж се почувства като малко дете, което чука на вратата на доктора посред нощ и вика: Елате бързо, старият Джеб е погребан жив под купчина данъчни декларации! За щастие, човекът зад стъклото отстъпи пръв. Изпусна въздишка на досада и тръгна по коридора. Стигна до вратата, издърпа резето и отвори.

Оказа се млад, може би под трийсетте, азиатец. Беше облечен със сив панталон и червен суичър.

— Какво желаете?

— Да се извиним — отвърна Търнър.

— За какво?

— Че ви отнемаме от времето. Наясно сме, че то е ценно за вас, но се надяваме да ни отделите пет минути. Ще ви платим сто долара за тях.

— Кои сте вие?

— Да речем, че в момента сме държавни служители.

— Може ли да видя някакъв документ?

— Не.

— Но искате да ми платите сто долара, така ли?

— Само ако разполагате с актуална информация.

— За какво?

— За адвоката, който е използвал това място преди вас.

— Какво за него?

— Конгресът ни е възложил задачата да потвърдим достоверността на определена информация от пет различни източника. Вече сме проверили четири от тях и се надяваме вие да сте петият. Ако това се случи, всички ще се приберем у дома.

— Каква информация?

— Ще ви зададем един предварителен въпрос, който малко или много е чиста формалност. Разполагате ли със сведения дали обектът на нашето разследване е жив или мъртъв?

— Да, разполагам.

— И?

— Човекът е жив.

— Много добре — кимна Търнър. — Това ще ни свърши добра работа. А сега искаме да получим трите му имена по паспорт и настоящия му адрес.

— Трябваше да дойдете най-напред при мен, а не да ме оставяте последен — отвърна азиатецът. — Аз му препращам личната кореспонденция.

— Имахме заповед да проверим най-напред по-трудните източници. Така очакванията ни нарастваха. Отгоре надолу, а не по обратния път.

— Ще ви го напиша.

— Благодаря — кимна Търнър.

— Трябва да бъде максимално точен — обади се Ричър. — Предполагам, знаете колко са педантични сътрудниците в Конгреса. Ако някой е написал „авеню“, а друг — „ав.“, го правят на въпрос.

— Не се безпокойте — отвърна азиатецът.

Трите имена на адвоката бяха Мартин Мичъл Балантайн. Освен това не се беше преместил в Уайоминг. Адресът му все още беше в Студио Сити, Лос Анджелис, Калифорния. Почти на две крачки. Според картата на Търнър мястото се намираше на Колдуотър Кениън Драйв, откъм страната на „Вентура“. И вероятно адвокатът открай време си живееше там.

Което най-вероятно означаваше, че адвокатската му кариера не е била особено блестяща. Адресът беше на апартамент, построен някъде през 30-те години на миналия век, а това означаваше повече от осемдесет години разруха. Изглеждаше ужасно старомоден и овехтял. Стени в цвят на тъмнозелена луга, жълта светлина в прозорците.

— Не очаквай кой знае какво, защото може би изобщо няма да ни приеме — предупреди Търнър. — Доста е късно за неканени гости.

— Лампите му все още светят — рече Ричър.

— Другият вариант е да не си спомня нищо. Оттогава са изтекли цели шестнайсет години.

— От това положението ни не може да се влоши.

— Освен ако не реши, че целта ни е да обработим свидетел на обвинението.

— Би трябвало да го приеме като показания под клетва.

— Няма да се изненадам, ако просто ни изхвърли.

— Няма да го направи. Той е само един самотен старец, който със сигурност мечтае за гости.

Балантайн не ги изхвърли, но и не беше особено въодушевен от визитата им. Остана прав под рамката на вратата с физиономията на човек, който цял живот е отварял на неканени гости късно вечер. Беше среден на ръст и изглеждаше сравнително здрав. Годините му не бяха много над шейсет. Но изглеждаше уморен, мрачен, едва ли не печален. Имаше вид на човек, който се е опитал да завладее света, но е загубил. На устната му личеше белег, който очевидно не беше резултат от хирургическа намеса. А зад гърба му надничаше жена, която би трябвало да е съпругата му. Със същата мрачна физиономия, но не така вяла и по-открито враждебна.