Софи Хана - Ранима близост

— Мога и би трябвало да те обвиня във възпрепятстване на следствието — заявява сержант Зейлър. — Ами пристъпът на паника пред прозореца на Робърт миналия понеделник, ужасното нещо, което твърдеше, че си видяла, но не можеш да си спомниш? И това ли е лъжа?

Отново ярък образ блясва в съзнанието ми, сякаш някой е вдигнал кепенците, и отново виждам всекидневната ти. Там съм, гледам през прозореца. Рязко поемам дъх, стисвам седалката, после таблото на колата.

— Спри — успявам да произнеса. — Моля те! — Трескаво търся дръжката на вратата, сякаш животът ми зависи от това, все едно че колата бе потънала под вода. Виждам стаята, стъкления шкаф. Виждам го в едър план и със светкавична скорост се приближавам към него. Трябва да изляза.

Сержант Зейлър спира край бордюра. Отварям вратата и махам обезопасителния колан.

— Сложи си главата между коленете — предлага ми тя. Чувствам се по-добре без колана. Чувството за натиск в гърдите ми постепенно изчезва и аз отварям уста да поема колкото се може повече въздух. От челото ми се стича пот и капе върху ръцете.

— Къде го намерихте? — питам аз, задъхана. — Робърт. В хола ли беше? Кажи ми!

— Беше в спалнята, легнал на леглото — отвърна сержант Зейлър. — В хола не намерихме нищо.

Онова, което видях — онова непоносимо нещо, — беше в стъкления шкаф. Вече съм сигурна, но не смея да кажа на сержант Зейлър. Ако й предоставя конкретен детайл, тя може да поиска да отидем там, а аз не мога. По-скоро бих погълнала отрова, отколкото да погледна пак през онзи прозорец.

— Как ти е малкото име? — питам аз, след като успявам да оправя дишането си.

Тя свъсва вежди, сякаш подразнена от въпроса.

— Шарлот. Защо?

— Може ли да си говорим на ти, Шарлот?

— Не. Освен това мразя името си, звучи ми все едно съм някоя лелка от деветнайсети век. Аз съм Чарли, но и така не може да се обръщаш към мен.

— Обадете се пак в болницата, моля ви!

— Робърт е още жив. Ако не беше, щяха да ми се обадят.

Не мога да споря, прекалено съм слаба.

— Каквото и да съм казала, каквото и да съм направила, трябва да ме разберете… Боря се за живота си — споделям аз. — Поне така го чувствам.

— Наоми, помниш ли, че излязох от стаята на Робърт, за да се обадя по телефона? — пита тихо сержант Зейлър.

Кимвам.

— Днес старши следовател Комботекра от Криминалния отдел в Западен Йоркшир е показал на Пру Келви и Санди Фрийгард снимка на Робърт. Затова говорих по телефона.

Отначало имената нищо не ми говорят. После си спомням. Затварям очи с облекчение.

— Хубаво — въздъхвам аз. — Значи вече не подозирате Робърт в серийни изнасилвания. — Глупавата ужасна грешка, която допуснах, е поправена и сега всички ще можем да забравим завинаги.

— Пру Келви казала, че не е сигурна…

— Какво? Какво искате да кажете?

— Не е разпознала със сигурност мъжа на снимката, но казала, че изнасилвачът имал сходни черти и би могъл да е той.

— Това е абсурд. Тя просто не може да си спомни. И си мисли, че сигурно е Робърт, след като полицай й показва снимката му. Не е искала да проваля работата, като каже, че не е той!

— Сигурна съм, че е така — съгласява се сержант Зейлър. — Нейният отговор всъщност не ме интересува. Имаме ДНК профил от нейния случай, който можем да сравним с ДНК-то на Робърт, така че, ако не го е направил той, скоро ще го докажем…

— Как така „ако не го е направил той“? Вие знаете, че това са мои измислици. Нали? Че не е бил Робърт.

Тя кимва.

— Така мисля. Но когато човек лъже с такава лекота като теб, трудно може да му се вярва. Ти би ли разпознала лицето на твоя изнасилвач след толкова време? Как мислиш?

— Да.

— По-уверена си от Пру Келви. Нейната реакция по отношение на снимката не ни е донесла почти нищо. Много по-интересен е бил отговорът на Санди Фрийгард. Тя казала, че Робърт определено не е мъжът, който я е изнасилил…

— Поне една от тях не си е загубила паметта, слава богу!

— … но също така казала, че го познава. „Това е Робърт Хауърт“, заявила тя.

Моят свят отново се преобръща. Отново всичко познато се завърта и се подрежда по нов, непознат начин. Нищо не е там, където си мисля, че е, нито е това, което си мисля, че е.

— Говорете — настоявам аз.

— Запознала се с Робърт три месеца след като била изнасилена. Започнали да излизат.

— Къде са се запознали? Това са глупости. Никоя жена, минала през такъв ад, през какъвто минах аз, не би могла да започне да излиза с мъж толкова скоро след това.