Софи Хана - Ранима близост

— Чакай тук — обръща се тя към мен. — Връщам се след десет секунди.

Щом излиза, отивам до масата и си наливам чаша вода.

— Няма право да ни оставя сами — споделям аз. — Така ми каза, като идвахме насам. Но ето че ни остави. Което е добре. Означава, че вече има повече доверие в мен, отколкото преди. Може, като ни е видяла заедно, да е разбрала… — поемам дълбоко дъх. — Джулиет се опита да те убие, Робърт. Можеш да се разведеш с нея. И да се оженим. Ще ходим ли всеки четвъртък в „Травълтел“ и след като се оженим? Не бих се изненадала, ако… — Сърцето ми скача в гърлото. Стисвам очи и ги отварям да проверя дали не халюцинирам.

Клепачите и устните ти потрепват. Очите са отворени.

Изпускам водата, тичам към теб и сграбчвам ръката ти.

— Робърт?

— Наоми. — Повече прилича на дихание, отколкото на изречена дума.

— О, боже. Робърт. Аз… — страхувам се да говоря.

Устата ти се движи, сякаш се опитваш да кажеш още нещо. Лицето ти се изкривява.

— Боли ли те? — питам аз. — Да извикам ли сестрата?

— Върви си. Остави ме на мира — шепнеш ти.

Втренчвам се в сухите бели кожички по ръба на устните ти. Клатя глава. Това е невъзможно. Абсолютно невъзможно. Не знаеш какво говориш.

— Това съм аз, Робърт. Не е Джулиет.

— Знам коя си. Остави ме на мира.

Нещо в мен се срива, срива. Не може да бъде. Ти ме обичаш. Знам, че ме обичаш.

— Ти ме обичаш — казвам на глас. — И аз те обичам. — Това вече съм го изпитвала веднъж — усещането, че изтръгват от мен всичко добро на света. От опит знам, че след секунди ще се скъса и последната нишка, която ме свързва с него, и ще се понеса по течението без котва и без посока: разрушена е и последната брънка, която ме свързваше със сигурността и щастието, и сега няма за какво да се вкопча.

— Махай се — казваш ти.

— Защо? — Изумена съм, душата ми е буца лед, дори не мога да заплача. Ако беше с ума си, никога не би казал това, но все пак се нуждая от обяснение; какво друго мога да направя? Искам ми се да заудрям гърдите ти с юмруци и да върна истинския Робърт. Това е най-лошият ми кошмар. Преди да те открие полицията, когато въображението ми бе пълно с ужасни трагични развръзки, никога не съм си представяла такова нещо.

— Ти знаеш защо — отвръщаш ти, заковал поглед в очите ми. Но аз не знам. Каня се да ти го кажа, да започна да те моля, когато гърбът ти изведнъж се извива като лък и ти изстенваш. Очите ти се завъртат нагоре, тялото ти се тресе, сякаш има земетресение вътре в него. На устата ти се появява бяла пяна. Минават няколко секунди, докато се сетя да натисна бутона за повикване. В коридора се разнася повтарящо се пиукане, което едва се чува в стаята.

— Наоми? — прозвучава гласът на сержант Зейлър зад мен. Поглежда пръста ми на бутона, чашата и разлятата вода на пода. — Боже господи! — Хваща ме за лакътя и ме измъква в коридора. — Какво стана, дявол да го вземе? — вика тя. Усещам тялото си безсилно и ледено, като гъба, оставена в студена вода. Умът ми безумно се лута в търсене на авариен изход, в начин да заличи последните няколко минути от живота ми.

Не ме интересува какво ми каза, Робърт. С радост бих умряла, ако това означава, че ти ще живееш.

Последното нещо, което виждам, преди да ме изтласкат извън интензивното отделение, са три сестри, които тичешком влизат в стаята ти.

— Не ви казах истината — признавам аз пред сержант Зейлър. — Излъгах. Съжалявам. — Тази сутрин пет пари не давах за мнението й. Но сега тя няма представа колко много завися от нея, не знае колко са натежали везните в нейна полза. Защото, докато бях сигурна, че ме обичаш, бях недосегаема, всемогъща.

Почти пристигнахме в Рондсли. Не искам да ме остави вкъщи сама. Не мога да допусна сержант Зейлър да ме остави там. Трябва да продължа да говоря. Докато тя кара колата, аз се боря с ярки картини, които изникват в съзнанието ми, като кадри от филми — от онова, което ми се случи, когато ме отвлякоха: леглото с резбованите жълъди, дървената маса. Мъжът. Твоята любов бе защитният слой, който държеше всичко това далеч от мен, а сега го няма. Душата ми е осакатена и оголена.

— Излъга ли? — казва сержант Зейлър. Задушавам се от безразличието в гласа й.

— Историята за моето изнасилване беше вярна, от начало до край. Само дето не беше Робърт. Не знам кой беше. Съжалявам, че излъгах. — Ивон беше права. За всичко съм виновна аз, за всичко лошо, което се случи. Измислих лъжа, в която преплетох най-хубавото с най-лошото в живота си. Светотатство. Обикновен вандализъм, би казал ти. И сега си понасям наказанието.