Софи Хана - Ранима близост

— Донесох ти една снимка, Санди — прекъсна бърборенето й Сам. — Смятаме, че може да е той.

Тя млъкна и остана с отворена уста.

— Хубаво — отсече Санди. — Искаш да кажеш, че може да го пипнете?

Сам кимна.

— Давай тогава, покажи ми я. — В гласа й звучеше нетърпение, а очите й вече претърсваха дрехите му, оглеждаха ръцете му да видят дали не държи нещо в тях. Ако не извадеше снимката бързо, можеше дори да посегне да го пребърка.

Той измъкна фотографията от джоба на панталоните си и й я подаде. Тя й хвърли бърз поглед, после с любопитство се вгледа в Сам.

— Това някаква шега ли е? — попита Санди.

— Не, разбира се. Не е ли той?

— Не. Определено не е той.

— Съжалявам… — Заля го чувство на вина и го остави безсловесен. Трябваше да й каже да не храни големи надежди. Не биваше да вади снимката толкова бързо, каквото и да си мислеше, че иска Санди. Може би тя не беше толкова силна, колкото изглеждаше, сега може би ще…

— Сам, аз познавам този човек.

— Какво? — Той вдигна очи изненадан. — Но ти каза…

— Казах, че не е мъжът, който ме изнасили. — Санди Фрийгард се засмя на изумената му физиономия. — Това е Робърт Хауърт. Какво, за бога, те накара да помислиш, че е той?

Петък 7 април

Държа ти ръката. Трудно бих могла да опиша усещането на човек, който не го е изпитвал. Тялото ми гори и пука като огън, защото ти изгаряш тъмнината в мен е буен пламък. Докосването до теб включи нещо в мен и сега се чувствам точно както се чувствах в онзи първи ден на бензиностанцията: озарена и спасена. Успях да се добера до повърхността. Чезнех, но сега, точно навреме, отново съм върната към живот. Усещаш ли същото? Няма да си правя труда да разпитвам сестрите. Те ще ми говорят за вероятности и статистики. Ще ми кажат: „Според проучванията…“

Ти знаеш, че съм тук, убедена съм. Няма нужда да мърдам или да говоря; усещам по енергията, протичаща от твоята ръка към моята, че си ме познал.

Сержант Зейлър стои в ъгъла на стаята ти и ни наблюдава. На път към болницата тя ме предупреди, че състоянието ти може да ми се отрази зле, но като пристигнахме, видя колко е далеч от истината, защото аз веднага хукнах към леглото, както винаги изгаряща от нетърпение да те докосна. Аз виждам теб, Робърт, не превръзките, не тръбичките. Само теб и екрана, който показва, че сърцето ти бие, че е живо. Няма нужда да питам лекарите за твоето здраво, непоклатимо сърце.

Леглото ти е нагласено така, че горната част на тялото ти да е повдигната. Изглеждаш, сякаш ти е удобно, все едно си заспал, легнал на шезлонга с книга на скута. Спокоен си.

— За първи път — казвам на сержант Зейлър, — за първи и единствен път в живота си е успял да избяга. Затова не е готов да се събуди все още.

Тя гледа скептично.

— Само да ти напомня, че нямаме цял ден.

Стисвам ръката ти.

— Робърт? — започвам аз внимателно. — Всичко ще се оправи. Обичам те. — Решила съм да ти говоря точно така, както бих ти говорила, ако сме сами; не искам да забележиш някаква разлика в поведението ми и да се почувстваш объркан и изплашен. Аз съм си аз и ти си си ти; странната ситуация, в която се намираме, не ни е променила нито на йота, нали, Робърт? Ще си представяме, че сержант Зейлър е част от мебелировката, нищо повече от черния телевизор, поставен на висока етажерка срещу леглото ти, зеления стол с дървени облегалки, на който седя, или малката пластмасова маса със заоблени ръбове, върху която има кана с вода и чаша.

В болниците обичат мебели със заоблени ръбове. Няма прави ъгли и между пода и стените. Там, където се сливат, има извита сива гумена лайстна, която обикаля цялата стая. Като я гледам, си мисля за всички лоши неща навън, от които трябва да бъдеш предпазван.

На стената зад леглото ти има голям червен бутон за повикване в случай на нужда.

— Ама че глупаво — казвам аз и галя ръката ти. — Сложили са ти вода и чаша на масата, а как ще пиеш от тях? Някои хора в тази болница имат странно чувство за хумор. — Тонът ми е лек, безгрижен. Винаги аз съм била тази, която разведрява обстановката, когато сме заедно. Няма да седя до теб, да чупя ръце и да рева. И без това достатъчно си изстрадал, не искам да влошавам нещата. — Всъщност може да е като примамка — предполагам аз. — Също като телевизора на стената. Като идват лекарите, казват ли ти, че ако се събудиш бързо, ще можеш да гледаш любимия си сериал и да пиеш вода от чешмата? Не е кой знае какво като стимул, нали? Виж, ако напълнят каната с шампанско…