Софи Хана - Ранима близост

— Не мога.

— Може да говориш с него по телефона.

— Не. — Щом се споменеше името на Саймън и Чарли започваше да губи присъствие на духа.

— С имейл? — Прауст въздъхна. — Върни се на работа, сержант. Първите няколко дни може да е неловко, но после…

— Неловко? Кошмарно е точната дума. А после, следващите дни също ще е кошмарно. Всеки ден ще е кошмарен, докато се пенсионирам. А дори и тогава… — Чарли млъкна, защото усети, че гласът й бе започнал да трепери.

— Не мога да се справя без теб — настоя Прауст.

— Може да ви се наложи.

— Е, да, ама не мога! — Беше го ядосала.

Млада руса сервитьорка е татуирана на рамото пеперуда застана до масата.

— Да ви донеса ли нещо? — попита тя. — Чай, кафе, сандвич?

— Имате ли зелен чай? — попита Прауст. Като му отговориха с „не“, той извади едно пакетче от джоба на сакото си.

Чарли неволно се усмихна, като видя как сервитьорката се отдалечава, понесла пакетчето с протегната далеч от тялото си ръка, все едно носеше мъничка тиктакаща бомба.

— Носите си чай?

— Ти настоя да се срещнем тук и аз предположих най-лошото. Сега сигурно ще ми сложи мляко и захар. — Прауст отново съсредоточи вниманието си върху Чарли. — Защо ме накара да донеса това? — потупа той книгата, която бе оставил на масата.

— Искам да проверите една дата: девети август. Когато говорехме за сватбения подарък за Гибс, вие споменахте нещо за датната линия на слънчевия часовник: че всяка година отбелязва две дати, а не една. Вярно ли е това?

Очите на Прауст се стрелнаха към подпряната на стената голяма каменна плоча с метален триъгълник по средата. Погледът му се задържа там няколко секунди, после се върна обратно към Чарли.

— Да, оказва се, че всяка дата си има близнак по някое време през годината. В тези два дни деклинацията на слънцето е абсолютно една и съща.

— Ако едната дата е девети август, коя ще е другата? Кой е нейният близнак?

Прауст отвори книгата на съдържанието, намери необходимата страница и се загледа в таблицата.

— Четвърти май.

Сърцето на Чарли подскочи. Права беше. Оказа се, че налудничавото й предположение изобщо не е налудничаво.

— Денят, в който умря Робърт Хауърт — отбеляза Прауст делово. — А какво е станало на девети август?

— Рожденият ден на Робърт Хауърт — отвърна Чарли. Какво беше казала Наоми? Защото тогава е започнало всичко.

И какво друго каза тогава: Още не е свършило. Сега вече всичко свърши. Робърт Хауърт беше мъртъв. Рожденият му ден бе свързан завинаги с датата на смъртта му, чрез датната линия на слънчевия часовник, който стоеше пред Чарли.

Docet umbra: сянката говори.

— Наоми направи този часовник, преди Робърт да умре — промълви Чарли.

— От естествена смърт — дихателна недостатъчност — напомни й Прауст. — Това постанови следствието.

Зеленият му чай пристигна. Без мляко и без захар.

— Мисля, че ще изглежда много добре на стената на нашия участък. — Снежния човек помириса предпазливо чая и внимателно отпи. — А като се има предвид колко съм натоварен с работа, може да съм прекалено зает да забележа на четвърти май следващата година дали сянката на нодуса ще следва датната линия. А дори и да не съм толкова зает и случайно да си спомня да погледна, може да е облачен ден. А ако няма слънце, няма и сенки.

Това дали означава, запита се Чарли, че ако има прекалено много сенки, някъде трябва да съществува и източник на светлина?

— На света има твърде малко справедливост, въздавана от хората — каза Прауст. — На мен ми харесва да мисля за смъртта на Робърт като пример за справедливост, въздадена от природата. Тялото му просто се е отказало от борбата, сержант. Майката природа е поправила една от своите грешки, и толкова.

Чарли прехапа устни.

— С малко помощ — измърмори тя.

— Така е. Джулиет Хауърт почти сигурно е допринесла за крайния резултат.

— И ще влезе в затвора за това. Това честно ли е, сър?

— Нападнала е Хауърт в пристъп на силни емоции. Ще проявят снизходителност към нея. — Прауст въздъхна. — Върни се в екипа си, Чарли. Не можеш да промениш мнението ми за каквото и да е, свързано с работата, в някакво си претъпкано, шумно кафене. Не мога да мисля свястно, когато в ушите ми скърца „Травиата“.

— Ще си помисля.

Инспекторът кимна.

— И това върши работа засега. — Той се наведе и прокара пръсти по гладката каменна повърхност на слънчевия часовник. — Аз бях избрал мото за часовника, който исках. Преди началникът Бароу да ми отреже квитанциите. Depresso resurgo.