Софи Хана - Ранима близост

— Само да си я пуснала…

— Какво? Какво ще ми направиш? — Ноздрите на Оливия се разшириха. — Саймън щях да отпратя, но не и нея — врътна тя брадичка към вестибюла. — Престани за миг да се самосъжаляваш и помисли тя през какво е минала. Само си помисли какво й се случи току преди няколко дни точно тук, в тази къща, да не говорим за останалото. Завързана, отново. За малко да я изнасилят, отново.

— Няма нужда да ми ги изреждаш — бързо я прекъсна Чарли. Не искаше да мисли за онова, което бяха заварили в кухнята й Прауст и Саймън: Греъм с извадено ляво око, срязано през средата, лежи в локва кръв на пода, втренчен в тях.

— Аз пък мисля, че има — възрази Оливия. — Защото ти май си мислиш, че си единствената, на която й се е случило нещо лошо.

— Не си го мисля! — гневно извика Чарли.

— Да не мислиш, че на мен ми е лесно да знам, че никога няма да имам деца?

Чарли тихо цъкна с език и се обърна на другата страна.

— Какво общо има това?

— Налага се да поднасям тази новина на всеки мъж, когото срещна, на всеки мъж, с когото бих искала да излизам. Представяш ли си как пускам бомбата на първата ни среща? Нямаш идея колко пъти първата среща е била и последна, след като им кажа. Боли, но аз скривам болката в себе си, защото съм стоик и вярвам в стискането на зъби…

— Стоик? Ти? — Чарли се засмя.

— Да, аз — настоя Оливия. — За сериозните неща съм стоик. Това, че мрънкам, когато в деликатесния магазин се свърши еленското месо или подлютеният пастет, нищо не значи! — Тя въздъхва. — Ти имаш късмет, Чар. Саймън знае за теб и Греъм…

— Млъкни!

— … и знае, че не си виновна за нищо. Никой не те обвинява в нищо.

— Добре, ще се видя с Наоми. — Каквото и да е, само Оливия да спре да приказва за Саймън и Греъм. Чарли стана и загаси цигарата си в пепелника на масата, който вече беше пълен с фасове. Те се размърдаха и се наместиха, за да приемат новия член — гърчещ се куп от дебели оранжево-кафяви ларви. Отвратително, помисли си Чарли, изпитвайки перверзно удоволствие от гледката.

Качи се на горния етаж, изми се, среса се, изчетка зъбите си и облече първите дрехи, които видя в гардероба: джинси с разръфани крачоли и спортна фланела на лилави и зелени райета с бяла якичка. Когато се върна долу, входната врата беше отворена и отвън стояха Наоми и Оливия. Наоми изглеждаше по-спокойна откогато и да било, откакто я познаваше, но и по-стара. По лицето й имаше бръчки, които не бяха там преди две седмици.

Чарли се насили да се усмихне, Наоми направи всичко възможно да й отвърне. Точно това бе искала да избегне Чарли — измъчените поздрави, насилените усмивки, които говореха за споделено болезнено преживяване, което никой нямаше да може да забрави.

— Погледни — каза Оливия и като че ли посочи към нещо, намиращо се пред фасадната стена, под прозореца на хола.

Чарли нахлузи чифт маратонки, които бе захвърлила пред вратата преди дни, и излезе отвън. На стената бе подпрян слънчев часовник — равен правоъгълен сив камък с размери някъде метър и двайсет на метър и петдесет и дебелина пет сантиметра. За стрелка служеше плътен железен триъгълник. По средата на горния му ръб бе закрепен кръгъл издатък с формата на голям сачмен лагер. Мотото беше на латински и бе изписано със златни букви: Docet umbra. В най-горния край на часовника, в центъра, беше изобразена долната половина на слънце. Лъчите, насочени надолу под ъгъл, представляваха линиите, по които се отчитаха целите и половинките часове: часовите линии. През тях, по цялата ширина на часовника — от левия край до десния, — минаваше друга издълбана хоризонтална линия, която приличаше на наклонена усмивка.

— Обещах да направя един за шефа ти — обясни Наоми. — Ето го. Задръжте го, безплатен е.

Чарли клатеше глава.

— Няма скоро да се върна на работа. (Ако изобщо се върна.) Занеси го в полицията, попитай за инспектор Прауст…

— Не. Донесох го тук, защото исках да го дам на теб. За мен е важно. — Наоми се опитваше да хване погледа на Чарли.

— Благодаря — натърти Оливия многозначително. — Много мило от твоя страна.

Чарли бе убедена, че сестра й се държи възпитано, само и само да я изкара още по-невъзпитана в сравнение със себе си.

— Благодаря — смотолеви тя.

Настъпи неприятно мълчание. После Наоми заговори:

— Саймън Уотърхауз ми каза, че си нямала представа кой е Греъм — когато си се увлякла по него.

— Не искам да говоря за това.

— Не бива да се наказваш за нещо, за което нямаш вина. Аз го правих години наред и доникъде не стигнах.