Софи Хана - Ранима близост

— Довиждане, Наоми. — Чарли се обърна да влезе в къщата. Ако Оливия иска, нека сама внесе скапания часовник вътре. Чарли не даваше пукната пара. Прауст вероятно бе забравил вече за идеята си.

— Чакай. Как е Робърт?

— Все така — отвърна Оливия, понеже Чарли не пожела. — Мъчат се да го върнат в съзнание, но засега без успех. Епилептичните припадъци продължават, макар и да не са толкова чести.

— Ако все пак дойде в съзнание, чака го дълъг списък от обвинения — обади се Чарли. — От онова, което открихме в „Силвър Брей“, е ясно, че е взимал дейно участие в бизнеса с ергенските вечери. Шофирал е в много от случаите и е получавал половината печалба. — И Оливия можеше да разкаже всичко това, ако Чарли не бе взела първа думата. Всъщност Оливия беше разговаряла със Саймън; Чарли бе чула всичко от втора ръка. Но тя не искаше Наоми да разбере до каква степен собственият й живот се бе изплъзнал от ръцете й. — Робърт си пада по безлични места, нали? Бензиностанции, крайпътни мотели, болници? Още по-добре. Затворът е в състояние да превърне една средностатистическа бензиностанция в петзвезден хотел.

— Каквото и да го чака, заслужил си го е — каза Наоми и се обърна към Оливия, след като Чарли упорито избягваше погледа й. — Греъм също. И жена му.

— И на двамата им е отказано освобождаване под гаранция — осведоми я Оливия.

— Добре де, защо не млъкнеш! — викна Чарли и злобно изгледа сестра си.

— Саймън Уотърхауз освен това ми каза, че Джулиет не говори от няколко дни — добави Наоми.

Този път Чарли погледна към Наоми. Кимна. Не й беше приятно да си представя как Джулиет Хауърт седи мълчалива в някоя килия. Чарли щеше да се чувства по-добре, ако Джулиет продължаваше да предявява претенции и да дразни всеки, който й се изпречи. И Джулиет щеше да влезе в затвора за дълго време, присъдата й вероятно щеше да е колкото на Греъм Анджили. Не беше честно.

— Какво не си ми казала? — обърна се Чарли към Наоми. — Джулиет се е опитала да убие Робърт, защото е разбрала, че е бил съучастник на мъжа, който я е изнасилил — толкова знам. Това, което още не знам, е защо Робърт преднамерено се е сприятелявал с жените, насилени от Греъм. — Усети как отново се заплита в случая и възнегодува. Наоми Дженкинс от самото начало си играеше игрички с нея, но Чарли вече бе решена да не губи повече.

Наоми свъси вежди.

— Ще ти кажа, когато всичко свърши — обеща тя. — Още не е свършило.

— Какво имаш предвид? — учуди се Оливия. На Чарли й се прииска сестра й да престане да се обажда или още по-добре — да влезе в къщата. Където евентуално можеше да се сети, че е журналистка, която се занимава с изкуство, а не полицай.

— На слънчевия часовник има датна линия — посочи към часовника Наоми.

Чарли погледна отново към правоъгълната каменна плоча, облегната на стената.

— На девети август, рождения ден на Робърт, сянката на нодуса ще върви точно по линията, ще следва извивката от началото до края. Ето това е нодусът — Наоми потърка малката метална сферичка с палец.

В Чарли пламна подозрение.

— Защо ти е да отбелязваш рождения ден на Робърт на слънчев часовник, който си дошла да ме помолиш да предам на моя началник?

— Защото тогава е започнало всичко — отвърна Наоми. — В деня, когато се е родил Робърт. Девети август — повтори тя датата. — Не забравяй да погледнеш, ако е слънчево.

Тя махна едва-едва с ръка и се обърна да си върви. Чарли и Оливия гледаха след нея, докато влезе в колата и потегли.

Четвъртък, 4 май

Ще мине. На мен ще ми мине. Някой ден ще мога да стоя тук и да дишам с лекота. Някой ден ще се почувствам достатъчно смела да дойда без Ивон. Ще кажа думите „стая единайсет“ в друг контекст — може би в друг хотел, някой луксозен хотел на красив остров — и няма да мисля за тази квадратна стая с надраскани стъкла на прозорците и очукано дюшеме. Или събраните едно до друго еднакви легла с техните ужасни оранжеви твърди матраци, или за тази сграда, която прилича на порутено студентско общежитие или евтин конферентен център.

Ивон сяда на канапето и започва да скубе малките топченца, образували се по плата на възглавниците, а аз съм се втренчила в паркинга, който „Травълтел“ дели с бензиностанцията „Рондсли Ийст“.

— Не ми се сърди — казвам аз.

— Не ти се сърдя.

— Смяташ, че не е добре за мен да идвам тук, знам. Но грешиш. Искам да престана да придавам значение на това място. Ако не идвам тук, то ще ме преследва, ще ме измъчва.