Софи Хана - Ранима близост

Прауст пристигна и му попречи да се замисли коя ли песен би предпочел да чуе сега. Инспекторът беше небръснат, очите — зачервени.

— Два часът през нощта е, Уотърхауз — започна той. — Прекъсна съня ми и сега никога няма да разбера как свършва.

— Добър ли беше или лош? — Саймън се опитваше да печели време. Да отлага хулиганските прояви срещу себе си колкото се може по-дълго.

— Не знам. Двамата с Лизи току-що си бяхме купили нова къща и се бяхме преместили там. Беше много по-голяма от сегашната. Пристигнахме уморени и веднага си легнахме да спим. И дотам свърши, благодарение на теб.

— Лош е бил — отсече Саймън. — Аз знам как свършва. Вие осъзнавате, че сте направили ужасна грешка, като сте купили новата къща, но старата вече е продадена на хора, които страшно са я харесали и за нищо на света не искат да ви я продадат обратно. Било е кошмар, в който двамата съжалявате за стореното до края на дните си.

— Очарователна версия — изгледа го сърдито Прауст. — Много ти благодаря. И понеже си в настроение да бъбриш, навярно би могъл да обясниш защо ме събуди да ме информираш за нещо, което можех спокойно да узная и днес следобед.

— Тогава не знаех, че Чарли е взела Наоми Дженкинс със себе си в Шотландия.

Прауст се намръщи.

— И защо не знаеше?

— Ами… сигурно не съм слушал внимателно, когато ми го е казала.

— Хмм. А сега слушаш ли внимателно, Уотърхауз? Чуваш ли едва завоалирания скептицизъм? Ти и сержант Зейлър сте като сиамски близнаци. Ти винаги знаеш къде е тя, с кого е и какво е закусвала. Защо този път не знаеш?

Саймън не отговори. Колкото и да е странно, изведнъж се бе почувствал по-добре, докато Снежния човек го мъмреше. Почувства се така, сякаш беше предал нещо, от което с радост се бе отървал.

— Така. Хайде да изясним тая работа: ти си разбрал, че сержант Зейлър е взела Дженкинс със себе си в Шотландия, едва когато Селърс ти се е обадил по телефона, това ли искаш да ми кажеш?

— Да, сър.

— А кога ти се обади той?

— Тази вечер.

— И защо не ми каза тогава? Щеше да ми спестиш труда да си обличам пижамата.

Саймън се взря в обувките си. На този етап той си беше помислил, че ще успее да се измъкне невредим от ситуацията, но колкото повече напредваше нощта, толкова по-нервен ставаше, защото Чарли не му се обаждаше. Очакваше да му позвъни да му каже как да действа. Но минаха часове след разговора със Селърс и нищо. Тогава изведнъж му хрумна, че е напълно възможно Чарли изобщо да не се обади. В такъв случай се налагаше Саймън да каже на Прауст част от истината, колкото да си спаси кожата.

Инспекторът присви очи, готов да засече всяка нова лъжа, която му предложат.

— Ако сержант Зейлър е отишла в онзи комплекс от бунгала да арестува собственика и жена му, защо не е взела и теб и няколко униформени полицаи? Защо ще взима Наоми Дженкинс, която в най-добрия случай е свидетел, а в най-лошия — заподозряна?

— Може да е искала Дженкинс да разпознае Анджили като мъжа, който я е нападнал.

— Е, да, ама това не се прави така! — викна гневно Прауст. — Така може само да ти откраднат колата и чантата. Както явно е станало. Как е възможно сержант Зейлър да постъпи толкова глупаво? Изложила е себе си и Дженкинс на опасност, цялата ни усилена работа…

— Току-що ми се обадиха от полицията в Шотландия — прекъсна го Саймън.

— От всичко чуто досега на това ми е най-трудно да повярвам. Ония там не стават за нищо.

— Намерили са колата на Чарли.

— Къде?

— Недалеч от „Силвър Брей“. На шосето на около шест километра от курортния комплекс. Чанта обаче нямало.

Прауст въздъхна тежко и разтри брадичката си.

— Толкова неясни моменти има в цялата тая работа, че не знам откъде да започна, Уотърхауз. Защо, след като е отишла в Шотландия да разпознае своя изнасилвач, Наоми Дженкинс изведнъж решава да краде кола и да бяга — на практика се държи като престъпник?

— Не знам, сър — излъга Саймън. Не можеше да каже на инспектора онова, което бе чул от Селърс: че Наоми вече нямала доверие на Чарли, защото разбрала за връзката й с Греъм Анджили от някаква реплика на Стеф.

— Говори със сержант Зейлър — нареди Прауст нетърпеливо. — Нещо явно се е случило. В комплекса. Сержант Зейлър сигурно знае какво, така че и ти трябваше да си разбрал досега. Кога за последен път разговаря с нея?

— Преди да замине — призна Саймън.

— Какво премълчаваш, Уотърхауз?

— Нищо, сър.

Прауст направи малък кръг около Саймън.

— Уотърхауз, вече ме познаваш доста добре. Нали? Сигурно се досещаш, че ако има нещо, което да мразя повече от това да ме лъжат, е да ме лъжат посред нощите.