Софи Хана - Ранима близост

— Значи сайтът на Джулиет Хесълхърст е бил първата ви поръчка? Преди тази на Греъм Анджили?

— Да.

— А случайно да сте предлагали на господин Анджили да погледне сайта на Джулиет Хесълхърст, за да придобие представа за работата ви?

Лицето на Ивон бе почервеняло. Пот изби над горната й устна.

— Да — прошепна тя.

Наоми щеше да ме върже за първия уличен стълб. В един кратък отрязък от време Саймън два пъти чуваше този израз: „уличен стълб“. Първия път самият той го каза, когато говореха за ергенската вечер на Гибс, която Селърс бе забравил да организира. Тогава Саймън се зачуди защо Гибс вдига толкова шум за това — кой нормален човек би искал да го съблекат и да го връзват, — защото явно това става на тези…

Сърцето на Саймън спря. После блъсна с всички сили. Мътните го взели, помисли си той. Мътни и кървави.

Извини се и излезе от стаята, стиснал вече мобилния си телефон. Няколко неща започваха да се изясняват; най-маловажното от тях бе, че от сега нататък целият екип ще трябва с благодарност да си спомня за продължилото седмици наред мусене на Крис Гибс, колкото и неприятно да е било, докато е траело.

Събота, 8 април

— Ще спра на следващата бензиностанция — заяви Чарли Зейлър и добави, сякаш после й бе хрумнало: — Нямаш нищо против, нали?

Гласът й е задавен. Не поглежда към мен, през цялото пътуване не ме е погледнала нито веднъж. Гледа право напред, като говори, все едно говори с хендсфри на някой, дето е не знам си къде.

— Аз ще стоя в колата — казвам тихо. Искам да се затворя вътре, да сложа метална кутия около тялото си, за да стана невидима. Това беше грешка. Не трябва да съм тук. От къде да знам дали казва истината за този човек и за мястото, където отиваме?

Ако ще го срещам пак, не трябва да е на негова територия. Би трябвало да е в полицейския участък, заедно с други мъже, сред които да го разпозная. Най-добре да кажа на сержант Зейлър да спре колата и да ме остави тук, на пътя. Беше ясен ден, когато тръгнахме, но пътуваме вече близо час и небето в тази част на страната е светлосиво с пръснати тук-там по-тъмносиви разръфани петна. Вятърът свисти и навява косо дъжда в предното стъкло. Представям се как стоя замръзнала и подгизнала край пътя и нищо не казвам.

Едва доловимият ритмичен сигнал на бордовия компютър ме кара да вдигна глава. Минаваме покрай сини знаци с наклонени бели черти: три, две, една. Езикът на магистралата. Веднъж ти ми каза, че магистралите ти действат успокояващо дори когато движението е натоварено. „Имат си специфичен ритъм — каза ти. — Отиват някъде.“ И ме погледна напрегнато — можех ли аз да разбера това нещо, което бе толкова важно за теб? — „Те сякаш са вълшебни, като път от жълти павета 20 20 Път от жълти павета води до вълшебното изумрудено царство на Вълшебника от Оз в класическия роман за деца на американския писател Лиман Франк Баум „Вълшебникът от Оз“. — Б.пр. за възрастни. И са красиви.“ Тогава възразих, че повечето хора не биха се съгласили с това. „Значи са глупави — отсече ти. — Вие си гледайте сградите. За мен няма по-внушителна гледка от дългата сива ивица на магистралата, стрелнала се към хоризонта. Там се чувствам най-добре. Като изключим тази стая, когато съм с теб.“

Отпъждам мисълта от ума си.

Сержант Зейлър влиза с прекалено голяма скорост в паркинга на бензиностанцията. Аз съм се втренчила в скута си — да не би, ако погледна през прозореца, да видя червен камион, който прилича на твоя. Ако вляза в сградата, може да видя заведение, което да прилича на онова в „Рондсли Ийст“. Дъхът ми спира в гърлото, когато ми хрумва, че и тук може да има „Травълтел“.

— Не искаш ли да дойдеш и ти — да пиеш едно кафе, да се поразтъпчеш? — предлага сержант Зейлър с груб глас, излизайки от колата. — Да идеш до тоалетната. — Последните думи едва се чуват, преди да ги отнесе вятърът.

— Да не си ми майка?

Тя свива рамене и блъсва вратата. Затварям очи и чакам. Не мога да мисля. Опитвам се да насоча прожектор към мозъка си и установявам, че е празен. След няколко минути чувам вратата на колата да се отваря. Замирисва на кафе и цигари; прилошава ми от тази комбинация. После чувам гласа на Чарли Зейлър.

— Мъжът, който те е изнасилил, се казва Греъм Анджили — заявява тя. — Той е брат на Робърт.

В гърлото ми се надига горчилка. Греъм Анджили. Къде бях чувала името Анджили? И после се сещам.

— Луксозни бунгала „Силвър Брей“? — успявам да произнеса.