Джеймс Бърк: Тръстиковият път

— Открих в Ню Орлиънс двайсетгодишна проститутка, която май много се вълнува от случая на сестра ти — съобщих аз. — Казва се Муцката Дотрийв. Родом е от Нова Иберия.

— Не съм я чувала.

— А някой си Клъм Чевръстия?

— О, да. Клъм не се забравя лесно.

Тя цъкна с език и пак размаха греблото.

— Откъде го познаваш? — попитах аз.

— Родителите ми търгуваха с дрога. Дълго време и Клъм беше в бизнеса.

Очите й изведнъж изгаснаха, сякаш се взираше в някаква далечна мисъл.

— Какво ти каза онова черно момиче?

— Нищо.

Тя кимна. Очите й бяха все тъй прозрачни и неразгадаеми. После каза:

— Според адвокатите все още имаме шанс във Върховния съд. Всяка сутрин се събуждам и си мисля, че може всичко да се оправи. Нов процес, нови съдебни заседатели, като онези, дето ги показват по телевизията как освобождават изтормозени жени. После слагам кафето на печката и целият ден е пълен с паяци.

Гледах я изотзад как събира листата. Тя спря и се обърна.

— Има ли нещо?

— Не споменах, че Муцката Дотрийв е черна — казах аз.

Тя отметна кичур коса от ъгълчето на устните си. Сред пушека откъм огъня кожата й изглеждаше суха и хладна. Държеше греблото здраво, с вдигнати рамене.

— Какви са шансовете бяло момиче да работи за Чевръстия?

Не отговорих. Тя зарея очи из двора.

— Пак ще се обадя — казах накрая аз.

— Бас държа, че ще се обадиш, хубавецо.

Давах лодки под наем и държах магазинче за стръв край реката близо до остров Ейвъри, южно от Нова Иберия. Къщата, която баща ми бе построил някога от кипарисово дърво, се издигаше на склона над черния път. Върху широката веранда и покрива от ръждива гофрирана ламарина падаше сянката на клонести орехи и зимни дъбове. Лехите отпред бяха засадени с рози, импациенси, хортензии и хибискус, а в задния двор имахме обор за коня на Алафеър, зайчарник и езерце с патици. От верандата можехме да гледаме между дърветата към малкото бетонно кейче, магазина за стръв и тресавището отсреща. По залез-слънце сгъвах брезентовия навес над кея и включвах наниз електрически крушки, които осветяваха гъсталака от водни лилии и лястовиците, гонещи насекоми около дървените колони. Всяка нощ из небето над залива танцуваха летни мълнии — огромни бели завеси, които безшумно пресичаха стотици километри за броени секунди.

Обичах мястото, където живеех, и къщата, която баща ми бе построил със собствените си ръце греда по греда, а най-много обичах хората в тази къща.

В неделя двамата с Бутси вечеряхме на сгъваема маса под мимозата в задния двор. Гальовният вятър ухаеше на сол и хайвер. Под лъчите на изгряващата луна виждах как се полюшва младата захарна тръстика в нивата на съседа.

Бутси донесе поднос с печени яйца, резени шунка, лук и домати, после наля две чаши чай с лед и сложи вътре по стръкче мента. Косата й имаше цвят на пчелен мед и тя я подстригваше късо отзад. Никога не съм виждал жена с по-красиво лице. То имаше цвят на току-що разцъфнала роза. Когато се любеше или беше ядосана, леко се изчервяваше по шията и бузите.

— Видя ли се днес с Пейшън Лабиш? — попита тя.

— Да — отвърнах аз. — И малко съм разтревожен.

— Защо?

— Клит беше спипал в Ню Орлиънс една проститутка, която събира изрезки за Лети. Попитах Пейшън дали я познава. Тя отрече, но после се изтърва и каза, че онази е негърка. Защо й е да ме лъже?

— Може би просто е предположила.

— Мислиш ли, че цветнокожите имат навика да правят унизителни предположения за хора от своята раса? — попитах аз.

— Много си тактичен, няма що.

— Извинявай.

Тя ме чукна по ръката с лъжицата си. В този момент откъм кухнята долетя телефонен звън.

Влязох и вдигнах слушалката.

— Имам сведения за Клъм Чевръстия — съобщи Клит. — След около два часа ще бъде в един бардак в Бейтън Руж. Близо до кръстопътя на Хайланд Роуд и магистралата. Чуваш ли ме?

— Да. Просто съм малко уморен.

— Мислех, че искаш да разбереш нещо повече за онези изрезки.

— Няма ли начин да го спипаме друг път?

— Чевръстия е подвижна мишена — каза той.

Метнах на дясната седалка на камионетката армейския пистолет четирийсет и пети калибър, който си бях донесъл от Виетнам, и подкарах по шосето до Лафайет, после отбих по I-10 през низините край залива Ачафалея. Надигна се вятър, заваля и блатата от двете страни на магистралата заприличаха на матово стъкло. Стърчащите от водата върби и кипариси тъкмо започваха да се разлистват. Вятърът огъваше клоните им и тласкаше вълните из залива срещу колоните на изоставените нефтени платформи. Пресякох придошлата река Ачафалея, която бе заляла горите по двата бряга, после мочурищата останаха назад, магистралата продължи отново през ниви и пасище, а далече отпред се появи мостът през Мисисипи и сиянието на Бейтън Руж.