Джеймс Бърк: Тръстиковият път

— Къде е сводникът? — попитах аз.

— Като го намеря, ще ти кажа.

— Разкажи ми пак за Муцката.

— Какво има за казване? Разлепила е из целия хол вестникарски изрезки за Лети Лабиш. Питам я, да не би да си пада по мрачни истории, а тя вика: „Не, просто съм от Нова Иберия“. Тогава казвам: „Да не би там в Нова Иберия знаменитостите ви да са все със смъртни присъди?“. А тя отвръща: „Мий си зъбите по-често, дебелако, а не е зле и да смениш дезодоранта“.

Той лапна една мекица, втренчи се в мен и задъвка.

— За какво я съдят? — попитах аз.

— Проституция и притежаване на наркотици. Разправя, че онзи, дето я арестувал, бил от отдела за борба с порока. Най-напред я изчукал, после пъхнал дрога в чантата й. Обещал да свали обвинението за наркотици, ако бута редовно на него и някакъв чиновник от управлението.

— Мислех, че управлението е прочистено.

— Аз също. — Клит избърса устни с книжна салфетка и взе сакото си. — Ела да оставя това при шивача и после ще те откарам до социалните грижи.

— Нали каза, че си я прибрал?

— Обадих се на Ниг да погледне през пръсти. Не ме разбирай погрешно, мой човек. Нейният сводник е Клъм Чевръстия. Ако Муцката продължи със занаята, онзи отново ще я приклещи.

Спряхме под едно дърво пред жилищата на социалния отдел и тръгнахме през прашната детска площадка към двуетажната тухлена сграда със зелени черчевета и малка зелена веранда, където живееше Муцката Дотрийв. Минахме край едно замрежено прозорче и Клит размаха длан пред лицето си. Надникна през мрежата, после заудря с юмрук по рамката.

— Пусни водата и отвори предната врата — подвикна той.

— За теб — веднага, шишко — отвърна глас отвътре. — Само недей пак да ми стъпваш на кантарчето в банята, че миналия път съвсем го потроши.

— Ще взема да се хвана на работа в зоопарка — каза Клит, когато минахме на предната веранда. — Не издържам вече.

Муцката ни отвори вратата и влязохме. Беше с рязани джинси и тениска. Имаше много тъмна кожа и гъста лъскава коса до раменете. Очите й бяха колкото десетцентови монети.

— Това е Дейв Робишо — представи ме Клит. — Работи в отдел „Убийства“ на област Иберия. Приятел на Лети Лабиш.

Тя приведе глава настрани, сви устни и зареса косата си с пръсти. Беше с високи токчета и бедрата й изпъваха джинсите.

— Що не вземеш за разнообразие да си размърдаш ума вместо задника? — попита Клит.

— Той какво иска от мен? — заинтересува се тя.

— Защо си събирала онези изрезки за Лети? — попитах аз.

— Бяха за Чевръстия — отговори тя.

— Знаеш ли откъде му е прякорът? — обади се Клит. — Веднъж накълца с бръснач лицето на едно момиче.

— Още те обичаме, шишко — рече тя. — Всички тук страшно си падаме по теб.

— Мразя тая работа — каза Клит.

Лекичко хванах Муцката за лактите. За момент кокаиновият блясък изчезна от очите й.

— Лети Лабиш вероятно ще бъде екзекутирана — подхванах аз. — Мнозина смятат, че това не бива да стане. Знаеш ли нещо, което може да й помогне?

Муцката неуверено нацупи малките си червени устни. В очите й избиха сълзи. Дръпна се и ми обърна гръб.

— Имам алергия — извини се тя. — Затова непрекъснато кихам.

Лавицата над камината беше украсена с червени и сини стъклени свещници. Приведох се и измъкнах от огнището изгоряла вестникарска снимка на Лети. Образът й личеше едва-едва върху полупрозрачната пепел. Откъм вратата полъхна вятър, вестникът се разпадна и литна нагоре в комина като ято сиви молци.

— Магии ли си правила, Муцка? — попитах аз.

— Да не мислиш, че щом работя по гръб, непременно съм тъпа и суеверна? — отвърна тя. После се обърна към Клит. — По-добре си върви, шишко. Заедно с тоя приятел. Вече не си забавен.

В неделя сутринта отидох на литургия с жена си Бутси и доведената си дъщеря Алафеър, после подкарах към дома на Лабиш край реката.

Пейшън Лабиш събираше с гребло листата по двора и ги гореше в ръждив варел. Беше с мъжки обувки, работни панталони и смачкана памучна риза, вързана под гърдите. Чу стъпките ми и се озърна с усмивка. Маслинената й кожа беше осеяна с лунички, мускулестият гръб издаваше дълги години работа на полето. Гледайки приветливото й лице, никой не би се досетил, че всекидневно скърби за сестра си. Но скърбеше наистина и според мен малцина знаеха до каква степен.

Тя хвърли в огъня наръч листа и орехови черупки. Над варела се надигнаха тежки облаци пушек, сякаш вътре гореше влажна сяра. Пейшън размаха стар вестник пред лицето си вместо ветрило.