Джеймс Бърк: Тръстиковият път

Такъв бе онзи Олдъс Робишо, когото виждаха да размахва пестници с раздрана риза, а сетне да крачи окован към полицейската кола под охраната на половин дузина ченгета. Но никой не виждаше какво става у дома между него и майка ми, преди той да тръгне по кръчмите, за да дири заместник на непобедимия враг в собствената си гръд.

Майка ми беше пълничка, симпатична жена и работеше за трийсет цента на час в една перачница, където наемаха предимно негърки. Обичаше да се гизди, да носи лавандулова шапчица с колосана бяла воалетка и да обикаля танцовите салони и ресторантите. Докато баща ми лежеше в областния затвор, у дома идваха други мъже и двама от тях предложиха на майка ми достъп до един друг свят, според нея по-добър от онзи, който споделяше със съпруга си.

Ханк беше войник от гарнизона във Форт Полк — висок, загорял от слънцето мъж с червена сбръчкана рана на рамото. Казваше на майка ми, че е от профсъюза на сценичните работници в Холивуд. Сутрин влизаха заедно в банята и през вратата чувах смеха им. После тя излизаше, а той оставаше още дълго и банята се напълваше с пара. Когато влизах да се изкъпя преди училище, вече нямаше топла вода и той ме съветваше да си стопля в тенджера и да се избърша с влажен парцал на кухненската мивка.

— Мама иска да се къпя във ваната — казах една сутрин аз.

— Както речеш, хлапе — отвърна той. — И като свършиш, избърши хубаво ваната. Не обичам да седя в чуждата мръсотия.

Миришеше на тестостерон, на бръснарски крем и на цигарата, която беше закрепил върху ръба на мивката, докато се решеше пред огледалото, препасан с хавлия. Видя, че го зяпам, обърна се и направи боксьорска стойка.

През 1946 година двамата с майка ми заминаха с експреса за Холивуд. На перона тя ме галеше и прегръщаше, сякаш ръцете й можеха да предадат онова, което не се изказва с думи.

— Някой ден ще взема и теб. Обещавам, Дейви. Ще видиш филмови звезди, ще плуваш в океана и ще се возиш на увеселителни влакчета. Там не е като тук, не. Никога не вали и хората имат колкото искат пари.

Когато се върна в Нова Иберия с автобуса — баща ми й беше пратил пари за билет с телеграфен запис — тя ми показа пощенски картички със снимки на холивудските забележителности и плажовете на Малибу, сякаш именно тия вълшебни места бяха изпълвали нейното съществуване в Калифорния, а не някаква мизерна квартира край магистралата в центъра, където една сутрин Ханк я беше зарязал с неплатен наем и празен хладилник.

Завинаги ни я отне друг мъж — слаб, дребничък професионален картоиграч на име Мак. Той имаше кола, носеше мека шапка и двуцветни обувки, а тънкият му мустак изглеждаше нарисуван с въглен по горната устна. Мразех го повече от всички останали. Мак се страхуваше от баща ми и беше жесток, както всеки страхливец. Знаеше как да оскърбява до болка и винаги имаше обяснение, с което да прикрие истинските си занимания, също като човек, който непрекъснато гъделичка малко дете и казва, че не му мисли злото.

Котката беше родила в хамбара, но Мак откри котенцата преди мен. Сложи ги в книжна торба, добави камък за тежест и ги хвърли в потока. Когато се опитах да му попреча, той ме отблъсна с длан и размаха пръст пред лицето ми.

— Повече да не си ме докоснал, щото ще си изпатиш. Тези котета ще пораснат и ще вземат да нападат кокошките като майка си. Ти ли ще купиш пилета? Ти ли ще сложиш храна на масата, а?

Един летен ден той и майка ми запрашиха към Морган Сити, където Мак й намери работа в някаква бирария. Видях я едва след много години, когато учех в гимназията и заедно с неколцина съученици отскочихме до едно заведение край пътя за моста Бро. Порутената барака предлагаше евтин хазарт и евтини проститутки, а клиентите уреждаха недоразуменията си в задния двор с ножове и строшени бутилки. Майка ми танцуваше с някакъв пияница до автоматичния грамофон, плътно притиснала корем в слабините му. После забеляза, че я гледам от бара и вдигам ръка да й махна. За момент ми се усмихна безразлично с блестящи от алкохола очи; по лицето й прелетя смътен спомен и веднага изчезна.

Повече не я видях.

В понеделник сутринта шерифът ме викна в кабинета си. Беше с черен раиран костюм, риза на червени и бели райета, ръчно изработен колан и ниски каубойски ботуши. Зеленината в саксии по прозоречния перваз зад главата му блестеше в тесните ивици светлина, проникващи през щорите. Преди да го изберат за шериф, той управляваше фирма за химическо чистене и по душа вероятно бе по-скоро ротарианец, отколкото пазител на закона; но някога се беше сражавал в Първа морска пехотна дивизия и никой не оспорваше способностите и храбростта му, нито какво е дал на страната, макар че сам той никога не говореше за това (освен веднъж, когато имаше сърдечен пристъп, помисли си, че умира, и ми разказа за розови взривове над заснежените хълмове, китайски сигнали в нощта и ледени ветрове, от които пръстите подпухват като червени балони).