Джеймс Бърк: Тръстиковият път

Оставиха две петгодишни сирачета — еднояйчни близначки на име Лети и Пейшън Лабиш.

Момичетата имаха сини очи и коса с цвят на пушек, преливаща тук-там в тъмно златисто, сякаш нанесено с четка. Щатът им определи за настойница една тяхна леля, пристрастена към морфина, която претендираше, че била traiture, сиреч шаманка. Вейчъл Кармауч често предлагаше услугите си да наглежда момичетата или да ги придружава до спирката на ранния автобус, с който посещаваха предучилищната програма в Нова Иберия.

Вниманието му към децата не ни правеше впечатление. Може пък наистина всяко зло да е за добро, казвахме си, а в душата на Кармауч несъмнено имаше кътче, неосквернено от деянията на машините, които грижливо смазваше, чистеше и пренасяше от затвор до затвор. Може би чрез добрината си към децата се опитваше да изкупи всичко останало.

Освен това благополучието им беше грижа на щатските власти, нали така?

В четвърти клас едната от близначките, Пейшън, разказа на учителката, че редовно сънувала един и същ кошмар, а на сутринта се събуждала с болки.

Учителката отведе Пейшън за преглед в Благотворителната болница в Лафайет, но лекарят каза, че ожулванията може да са предизвикани от игри на люлките в парка.

Когато момичетата бяха на около дванайсет години, една лятна вечер ги видях с Вейчъл Кармауч пред сладоледения салон на Визи на главната улици. Бяха с еднакви карирани летни роклички и се различаваха само по панделките. Седяха в камионетката на Кармауч с безжизнено посърнали очи и провиснали крайчета на устните, докато той говореше през прозореца на някакъв негър с работен гащеризон.

— Бях търпелив с теб, момче. Получи парите, които ти се полагаха. Лъжец ли ме наричаш?

— Не, сър, не ви наричам така.

— Тогава лека ти нощ — отсече Кармауч.

Когато едната близначка каза нещо, той я перна леко по бузата и включи двигателя.

Пресякох паркинга до бензиностанцията и спрях край камионетката.

— Извинявай, но какво ти дава правото да удряш чуждо дете по лицето? — попитах аз.

— Мисля, че изобщо не си разбрал какво стана — отвърна той.

— Слез от камионетката, ако обичаш.

— Що не ме хванеш за третия крак? Излизате извън правомощията си, мистър Робишо. Освен това воните на алкохол.

Той изкара на заден ход колата изпод сянката на дъбовете и се отдалечи.

Отидох при Прово и три часа пих на бара, като гледах билярда и старците, които играеха карти и домино под вехтите вентилатори. Топлият въздух миришеше на талк, засъхнала пот и пресни стърготини по пода.

По някое време попитах бармана:

— Няма ли кой да озапти Вейчъл Кармауч?

— Прибирай се, Дейв — рече той.

Подкарах покрай река Теш на север, към дома на Кармауч. Къщата беше тъмна, но при съседите Лабиш светеше на верандата и във всекидневната. Отбих по алеята на Лабиш и се загледах през двора към тухлените стъпала. Дворът беше хлътнал, обрасъл с диви палмички и осеян с мухлясали орехови черупки. Белите стени на къщата бяха опушени от горенето на стърнища в близките тръстикови ниви. Усещах лицето си горещо и подуто от алкохола. В ушите ми бръмчеше някакъв призрачен звук.

Вейчъл Кармауч отвори предната врата и излезе навън в светлия правоъгълник. Зад него надничаха близначките и леля им.

— Мисля, че насилваш тези деца — казах аз.

— Вие сте обект на жалост и присмех, мистър Робишо — отвърна той.

— Слез на двора.

Лицето му тънеше в сянка, силуетът му се очертаваше в светлия ореол откъм къщата.

— Въоръжен съм — каза той, когато пристъпих напред.

Ударих го по лицето с разперена длан. Мустаците му стържеха като шкурка, а устата му остави по кожата ми влажна следа.

Той докосна горната си устна, разцепена от изпъкналите зъби. После погледна кръвта по пръстите си.

— Идвате тук, вмирисан на алкохол и повръщано, а съдите мен, така ли? — попита той. — Седите и гледате, докато аз умъртвявам хора, после ме упреквате, защото опитвам да се грижа за две сирачета. Вие сте двуличник, мистър Робишо. Махайте се оттук, сър.

Влезе вътре, затвори вратата зад себе си и изключи външната лампа. В задушния мрак усещах лицето си смалено и обтегнато като кожа на ябълка.

Върнах бе към Ню Орлиънс и проблемите си с конните надбягвания и моята тъмнокоса, светлокожа жена от Мартиника, която навремето бе работила по озеленяването в парковата зона, докато аз живеех на един шлеп в езерото Поншартрен и в пиянската си дрямка често сънувах как вятърът от витлата на американски военни хеликоптери привежда високата блатна трева.