Камила Лекберг - Каменоделецът

Мери се наведе напред, за да не пропусне нито една дума. Толкова пъти си бе задавала тези въпроси, че не можеше да рискува да загуби нито една сричка от отговора на майка си.

– Никой мъж няма право да ме напусне – повтори Агнес. – Нямах избор – добави тя. След това погледна Мери със студени очи и продължи: – Всичко това ти е известно, нали?

Мери извърна очи. Чудовището се размърда неспокойно в душата ѝ.

– Искам да ми припишеш къщата във Фелбака – отсече тя. – Смятам да се настаня там.

Агнес понечи да възрази, но Мери побърза да добави.

– Ако искаш да имаш какъвто и да било контакт с мен в бъдеще, трябва да изпълниш желанието ми. Ако ми припишеш къщата, ти обещавам, че ще чета писмата ти и ще ти отговарям.

Агнес все още се колебаеше, но Мери бързо продължи:

– Само аз ти останах. Може да не е много, но освен мен нямаш никого.

В продължение на няколко кошмарно дълги минути Агнес претегли мотивите „за“ и „против“, за да прецени кое е най-изгодно за нея, и накрая взе решение:

– Е, щом така искаш. Не че разбирам защо ти е тази дупка, но няма да споря с теб...

Агнес сви рамене, а Мери усети прилив на радост.

Изработи този план през последната година. Беше решила да започне отначало. Да стане напълно нов човек. Да се отърси от праха на миналото, полепнал по тялото ѝ като стара дреха. Вече бе пуснала заявление за смяна на името си и дори бе започнала да работи върху външния си вид. Вече цял месец не бе погълнала нито една излишна калория, а и едночасовите разходки всяка сутрин си казваха думата. Всичко щеше да се промени. Едно ново начало.

Последното, което чу, преди да остави майка си в стаята за свиждания, беше изненаданият ѝ възглас:

– Ти май си поотслабнала?

Мери дори не си направи труда да се обърне и да ѝ отговори. Беше започнала своя път да стане нов човек.

Бурята отмина на следващия ден и есенното време показа най-хубавата си страна. Обагрените в червено и жълто листа, оцелели от силния порив на вятъра, се полюшваха на фона на морския бриз. Бледите слънчеви лъчи изпълваха сърцата с радост и прогонваха влагата от въздуха, която се просмукваше през дрехите и будеше усещане за студ.

Патрик седеше в кухнята и въздишаше. Лилиан отказваше да говори, въпреки всички улики против нея. Те бяха достатъчни, за да я арестуват и да се опитат да я обработят.

– Е, как върви? – попита Аника, която беше дошла да си налее кафе.

– Никак – въздъхна Патрик дълбоко. – Като кремък е. Не казва и дума.

– Задължително ли ви трябва признание? Струва ми се, че имате достатъчно доказателства...

– Да, но липсва мотив. С малко въображение мога да предположа, че по някакви причини е убила първия си съпруг и се е опитала да убие втория, но Сара защо?

– Откъде разбра, че тя е убила Сара?

– Не съм разбрал. Но това ме накара да заподозра, че някой лъже относно сутринта, когато е изчезнала Сара, и този някой може да бъде само Лилиан.

Пусна малкия касетофон, който стоеше пред него на масата. Чу се гласът на Морган. „Не съм го направил. Не мога да стоя в затвора до края на живота си. Не съм я убил. Не зная как якето е попаднало у дома. Тя беше облечена с него, когато се върна вкъщи. Моля ви, не ме оставяйте тук.“

– Чу ли? – попита я Патрик.

Аника поклати глава.

– Не, не чух нищо особено.

– Изслушай го още веднъж, този път много внимателно.

Превъртя касетата и натисна копчето за пускане.

„Не съм го направил. Не мога да стоя в затвора до края на живота си. Не съм я убил. Не зная как якето е попаднало у дома. Тя беше облечена с него, когато се върна вкъщи. Моля ви, не ме оставяйте тук.“

– Беше облечена с него, когато се върна вкъщи – тихо повтори Аника.

– Именно. Лилиан твърдеше, че Сара е излязла и повече не се е връщала, но Морган е видял как тя отново е влязла в къщата. Единственият човек, който би имал причина да излъже, е Лилиан. Защо тогава тя не каза, че Сара се е върнала?

– Но как е възможно да удави собствената си внучка и защо е тъпкала в устата ѝ пепел? – недоумяваше Аника.

– Ето това и аз бих искал да разбера – развълнувано каза Патрик. – Но тя само седи срещу мен, усмихва се, отказва да говори, не признава и не се защитава.

– Ами момченцето в количката? Защо го е нападнала? Или Мая?

– Според мен инцидентът с Лиам е начин за отвличане на вниманието. – Патрик завъртя чашата с кафе в ръцете си. – Чиста случайност, че той се е изпречил на пътя ѝ, а не някой друг. Вероятно се е опитвала да отклони вниманието от семейството си и най-вече от Никлас. А що се отнася до Мая, предполагам, че просто е искала да ми отмъсти, че разследвам нея и близките ѝ.