Камила Лекберг - Бавачката на ангели

Фелбака, 1908

Пристигнаха рано сутринта. Майка ѝ вече беше събудила дребосъците, но Дагмар продължаваше да лежи и да се наслаждава на топлината на леглото. Това беше разликата между нея, истинската дъщеря на мама, и сираците, които живееха в къщата. Дагмар беше специална.

– Каква е тази врява? – викна татко откъм спалнята.

Настойчиво блъскане по външната врата бе събудило както Дагмар, така и него.

– Отворете! От полицията сме!

Очевидно търпението на хората отвън се изчерпи, защото вратата се отвори с трясък и в къщата нахлу мъж с полицейска униформа.

Дагмар се изправи изплашено в леглото и опита да се загърне с одеялото.

– Полицията? – попита татко, влизайки в кухнята и опитвайки да закопчае непохватно панталоните си. Хлътналите му гърди бяха покрити с редки снопчета сиви косми. – Нека само си облека ризата и ще изясним всичко. Трябва да е станало някакво недоразумение. Тук живеят почтени хора.

– Нали това е домът на Хелга Свенсон? – попита полицаят.

Зад него стояха още двама мъже. В кухнята стана доста пренаселено – вътре беше пълно с легла. Понастоящем в къщата имаше петима дребосъци.

– Казвам се Алберт Свенсон, Хелга е съпругата ми – каза татко.

Беше си облякъл ризата и сега стоеше със скръстени на гърдите ръце.

– И къде е съпругата ви? – попита полицаят настоятелно.

Дагмар забеляза притеснената бръчка, която се бе образувала между веждите на татко. Мама все казваше, че той се тревожи твърде много. Имал крехки нерви.

– Мама е в задния двор. С малките – каза Дагмар и полицаите едва сега ѝ обърнаха внимание.

– Благодаря – каза мъжът, който бе говорил досега.

Полицаите се отправиха към задния двор и татко тръгна плътно след тях.

– Не може да нахлувате в домовете на порядъчните хора просто така. Изплашихте ни до смърт. Трябва да ни обясните за какво става дума.

Дагмар отметна одеялото, стъпи на студения кухненски под и се втурна след тях само по нощница. Щом се показа навън, се закова на място. Двама от полицаите държаха здраво мама за ръцете. Тя се съпротивляваше и мъжете се задъхваха от усилията да я задържат. Малките пищяха, а в суматохата прането, което мама простираше, се беше разпиляло наоколо.

– Майко! – викна Дагмар и се затича към нея.

Хвърли се към крака на единия полицай и го ухапа с всичка сила по бедрото. Той изкрещя и пусна мама, обърна се и заби на Дагмар такъв шамар, че тя падна по гръб.

Сащисана, Дагмар остана да седи в тревата, търкайки бузата си. През осемгодишния ѝ живот никой никога не я беше удрял. Беше виждала мама да удря малките, но тя никога не би вдигнала ръка срещу Дагмар. Татко също не би посмял да стори нещо такова.

– Какво си мислите, че правите? Удряте дъщеря ми? – викна мама и започна да рита бясно по посока на мъжете.

– Това е нищо в сравнение със стореното от вас – каза полицаят и отново сграбчи твърдо ръката на Хелга. – Заподозряна сте в убийство на дете и имаме право да претърсим къщата ви. И повярвайте ми, ще го направим много щателно.

Дагмар видя как мама рухва. Бузата ѝ още пареше като изгорена, а сърцето ѝ биеше с бързината на кълвач. Наоколо децата пищяха така, сякаш бе настъпил денят на страшния съд. А може и да беше настъпил. Защото, макар Дагмар да не разбираше какво се случва, изражението на мама разкриваше, че светът им току-що се е сринал.

–Патрик, можеш ли да отидеш до остров Вальо? Получихме сигнал за пожар и има подозрения за умишлен палеж.

– А? Извинявай? Какво каза?

Патрик, току-що събуден от позвъняването, вече ставаше от леглото. Стисна телефона между ухото и рамото си, докато си обуе дънките. Погледна сънено часовника. Седем и петнайсет. За секунда се зачуди какво прави Аника в управлението толкова рано.

– Имало е пожар на остров Вальо – повтори тя търпеливо. – Пожарникарите са били повикани рано сутринта и са овладели положението, но подозират умишлен палеж.

– Къде на острова?

Лежащата до него Ерика се обърна.

– Какво става? – промърмори тя.

– Работа. Трябва да отида до Вальо – прошепна той.

Не искаше да вдига шум, тъй като близнаците за разнообразие бяха решили да спят до късно и нямаше нужда да ги будят.

– В детската колония – каза Аника по телефона.

– Окей. Ще взема лодката и тръгвам натам. Ще събудя Мартин, нали ние двамата сме дежурни днес?