Камила Лекберг - Бавачката на ангели

Изправи се с въздишка и отиде в кухнята при мъжа си.

– Спят ли? – попита Патрик, докато вадеше продуктите за любимия си сандвич: сухари, масло, хайвер и сирене.

Ерика изтръпна при мисълта, че цялото това нещо после ще бъде потопено в горещ шоколад.

– Да, като никога успях да сложа всички по леглата едновременно. Играха си доста следобед, така че и тримата бяха много изморени.

– Чудно – каза Патрик и седна на кухненската маса, за да хапне.

Ерика се върна обратно във всекидневната, за да успее да попише още малко, преди децата да са се събудили. Откраднати мигове като този бяха всичко, на което можеше да се надява.

В съня ѝ къщата гореше. Винсент стоеше до прозореца с ужасeн поглед, притиснал нос в стъклото. Тя видя как пламъците зад него се разгарят, все по-високи и по-високи. Огънят се приближаваше, пърлеше русите му къдрици, а той крещеше без глас. Ева искаше да се хвърли към стъклото, да го счупи и да спаси Винсент от пламъците, които заплашваха да го погълнат. Но колкото и да се опитваше, тялото ѝ не искаше да ѝ се подчини.

Чу гласа на Мортен. Звучеше обвинително. Мразеше я заради това, че не може да спаси Винсент, че стои и гледа, докато синът им изгаря жив пред очите им.

– Ева! Ева!

Гласът му я накара да опита отново. Трябваше да се затича и да строши прозореца. Трябваше...

– Ева, събуди се!

Някой я разтърси за раменете и я накара да се изправи. Сънят изчезна бавно, но тя искаше да го задържи, да се хвърли в пламъците и може би поне за миг да усети телцето на Винсент в прегръдките си, преди и двамата да умрат.

– Трябва да се събудиш. Нещо гори!

Тя изведнъж се разсъни напълно. Миризмата на дим опари ноздрите ѝ и тя така се разкашля, че въздухът раздра гърлото ѝ. Щом вдигна глава, видя димът да се носи на талази през вратата.

– Трябва да излезем! – изкрещя Мортен. – Опитай се да пропълзиш под дима. Идвам след теб. Само ще видя дали не мога да загася огъня.

Ева се изтърколи от леглото и падна на пода. Усети топлината на дъските с бузата си. Дробовете ѝ горяха. Чувстваше се безкрайно изморена. Как щеше да успее да отиде където и да е? Искаше да се предаде и да заспи. Щом затвори очи, усети тежка сънливост да облива тялото ѝ. Щеше да поспи тук, на пода, да си почине. Само за малко.

– Ставай! Трябва да станеш.

Острият глас на Мортен я изтръгна от унеса. Обикновено той не се страхуваше от нищо. Дръпна я рязко за ръката и ѝ помогна да застане на колене. Ева размърда неохотно ръце и крака. Страхът започваше да обзема и нея. С всяко вдишване усещаше как димът изпълва дробовете ѝ все повече, като бавно действаща отрова. Но предпочиташе да я убие димът, а не огънят. Мисълта кожата ѝ да се запали беше достатъчна, за да я накара да побърза и да изпълзи вън от стаята.

В коридора изведнъж се обърка. Би трябвало да знае в коя посока са стълбите, но сякаш мозъкът ѝ беше изключил. Единственото, което виждаше пред себе си, бе гъста черно-сива пелена. Паникьосана, Ева запълзя напред, за да не остане приклещена от дима.

В мига, в който стигна до стълбите, Мортен изтича покрай нея с пожарогасител в ръка. Ева го проследи с поглед, докато той слизаше по стълбите, вземайки по три стъпала наведнъж. Точно както в съня, имаше чувството, че тялото ѝ не я слуша. Крайниците ѝ отказваха да се движат и тя стоеше безпомощно на четири крака, докато димът все повече се сгъстяваше. Отново се закашля, като всеки пристъп на кашлица предизвикваше нов. От очите ѝ потекоха сълзи. Мислите ѝ се насочиха към Мортен, но сега не бе в състояние да се притеснява и за него.

Отново изпита изкушаващо желание да се предаде. Да изчезне, да се отърве от мъката, която разкъсваше тялото и душата ѝ. Пред очите ѝ причерняваше и тя бавно легна на пода, облегна глава на ръцете си и затвори очи. Всичко около нея беше топло и меко. Унесе се. Сънищата я очакваха. Не вещаеха нищо лошо, напротив, обещаваха да я обгърнат и излекуват.

– Ева!

Мортен я дръпна за ръката, тя опита да се бори. Искаше да се понесе обратно към хубавото и спокойно място, към което бе тръгнала. Изведнъж усети удар по лицето, от който бузата ѝ започна да пари. Изправи се и погледна Мортен право в очите. Погледът му беше едновременно притеснен и ядосан.

– Изгасих огъня – каза той. – Но не можем да останем тук.

Понечи да я вдигне, но тя го отблъсна. Беше ѝ отнел единствената възможност за отдих, която бе имала от твърде много време насам. Ева сви юмруци и започна да го удря бясно в гърдите. Беше хубаво чувство най-накрая да намери отдушник за гнева и разочарованието си, така че тя заудря с всичка сила, докато Мортен не я хвана здраво за китките и не я издърпа по-близо до себе си. Притисна главата ѝ плътно до тялото си и я прегърна. Ева чу забързаното туптене на сърцето му и звукът я накара да се разплаче. Остави го да я вдигне. Мортен я изнесе навън и когато студеният нощен въздух изпълни дробовете ѝ, тя най-после се отпусна и потъна в дрямка.