Джак Брул - Мисия „Вулкан“

— Господи — промълви пилотът.

— Това е пазачът на „Океански превози и товари“ и нашата крайна цел, корабът „Джон Дори“ — гордо каза Бородин.

Ако имаше време да забележи емблемата на комина на кораба, докато приземяваше хеликоптера на площадката на задната палуба на този необикновен плавателен съд, пилотът щеше да види черен кръг с жълта точка в средата.

„Ка-26“ кацна на клатещата се палуба с привидна лекота. Пилотът наистина беше професионалист. Моряците сложиха вериги на четирите колела на хеликоптера и му направиха знак да изключи моторите. Миг по-късно перките спряха и увиснаха като палмови клонки.

Валерий Бородин изскочи навън, последван от задъхания си баща. Кожата на възрастния учен бе станала сиво-бяла, дишането му бе учестено. Двамата спряха, за да изчакат пилота да се присъедини към тях.

— Какво е това, по дяволите? — изкрещя пилотът. Ушите му още кънтяха от дългия полет.

— Капитанът ще обясни след малко. — Бородин се обърна към командира на екипажа и прокара пръст през гърлото си.

Командирът кимна и даде знак на хората си. Те бързо махнаха веригите на колелата и безцеремонно избутаха хеликоптера в морето. „Ка-26“ се заклати на повърхността, напълни се с вода и потъна. Пилотът шеговито отдаде чест на малкия хеликоптер. Дори да бе притеснен от умишленото му унищожаване, той не го показа.

— Така няма да ме изоставиш, Валерий — подхвърли Пьотр.

Валерий се вцепени, сякаш току-що бе станал свидетел на ужасяващ инцидент. Очите му се отвориха широко, а челюстта му увисна. Как се бе досетил баща му? Как бе разбрал, че Валерий се готви да избяга с хеликоптера?

Пьотр отговори на безмълвните му въпроси.

— Кериков се свърза с мен, след като ти се опита да го принудиш да спаси онази млада жена от американския научноизследователски кораб.

Бедственото положение на китовете преди няколко седмици и усилията да се открие причината за смъртта им бяха привлекли голям медиен интерес, който стигна до борда на „Августовска роза“, докато наблюдаваше вулкана. Радиорепортажите за мисията на НАОМ бяха много изчерпателни и включваха интервюта с някои от учените. Валерий с гордост си спомни, че Тиш се бе представила блестящо. Само той и баща му знаеха, че „Океански търсач“ плава към гибелта си. Поемайки риск и тласкан от отчаяние, Валерий каза на Кериков, че ако Тиш Талбът не бъде спасена, ще унищожи вулкана със сеизмичните заряди, складирани на борда на „Августовска роза“.

— Кериков не се стъписа от заплахата ти, Валерий. И откровено казано, аз също. Но аз знаех, че ако жената загине, ти ще се опиташ да провалиш мисията ни, затова Кериков я пощади по моя молба. Ти изглеждаше толкова самодоволен, когато по радиото съобщиха, че е спасена. — Пьотр се изсмя и погледна към мехурчетата, отбелязващи лобното място на хеликоптера. — Няма да заминеш скоро. Аз и Русия още се нуждаем от теб.

Това беше най-дългата реч, с която Бородин се бе обръщал към сина си през годината на повторното им събиране. Валерий почувства силна, заслепяваща омраза. Догади му се и стомахът му се сви. Пръстите му побеляха и се свиха в юмруци.

Пьотр не видя реакцията на сина си, защото се бе обърнал да поздрави капитана на „Джон Дори“. Валерий тръгна бавно след тях. Раменете му бяха прегърбени, а треперещите му ръце пъхнати дълбоко в джобовете на авиаторската униформа.

— Добре дошъл на борда, доктор Бородин — каза капитан Николай Звенков и протегна ръка. — Съжалявам, че не те посрещнах на площадката за приземяване, но трябваше да се погрижа корабът да бъде подготвен, както трябва.

Бородин стисна ръката му и представи сина си и пилота. Звенков беше етнически грузинец и говореше руски със силен акцент, но имаше вид на строг и непрощаващ професионалист.

— Трябва да побързаме и отново да се потопим. Не искам да давам възможност на американските шпионски сателити да ни забележат.

Капитанът поведе тримата мъже към вътрешността на кораба. Там нямаше отвесни прегради, стълби, каюти и мостик. Правоъгълната надстройка беше само фасада, монтирана с болтове за подпори, подаващи се от заобления купол на подводница. Страните и главната палуба на „Джон Дори“ бяха стоманени плоскости, запоени за корпуса на подводната лодка. Товарните кранове, лебедките и мачтите бяха декор. На повърхността, от разстояние двеста метра, корабът приличаше на истински и с нищо не загатваше за смъртоносната си тайна.

— Прилича на призрачните кораби на нацистите — отбеляза пилотът, оглеждайки надстройката на „Джон Дори“. Той имаше предвид плавателните съдове, използвани от германците през втората световна война, които приличаха на товарни кораби, но всъщност бяха замаскирани щурмови катери. Те примамваха жертвите си с фалшиви сигнали за помощ и после разкриваха големите оръдия, скрити зад тайни плоскости в корпуса. Хиляди съюзнически кораби бяха платили най-високата цена, попадайки в капана им.