Джак Брул - Хаос

— Благодаря, госпожо. Минете първа.

Изскочи от опашката и бързо тръгна през терминала, надяваше се да забележи червената коса на Кали в тълпата. Вече мислеше какво ще й каже. „Това е глупаво. Смятам, че взаимно се привличаме и не е правилно обстоятелствата да ни съберат само за да ни разделят отново. Знам, че искаш да забравиш всичко, и аз също, но мисля, че една среща няма да ни убие. Може да дойда в Атланта вдругиден. Трябва само да изпратя доклад на Адам Бърк, човека, с когото контактувам в ООН“.

Нямаше проблем, ако тя откажеше. Щеше да му струза само един час забавяне до следващия полет за летище „Рейгън“. Ако обаче се съгласеше, това може би щеше да излекува поне малко самотата, която го измъчваше от месеци.

Тъй като Атланта беше централен транспортен възел, Мърсър предположи, че Кали ще си вземе билет за авиолинии „Делта“. Излезе от сградата на летището да потърси офиса им и я видя да пресича задръстената с коли улица. Отвори уста да я извика, но в същия миг тя се приближи до дълга черна лимузина.

Не се обърна, нито кимна на шофьора, който й отвори вратата, просто се качи на задната седалка. Мърсър стоеше и гледаше. Линкълнът бързо се стрелна напред. Някакъв шофьор на такси натисна клаксона, а регулировчикът се развика. Мърсър не им обърна внимание: взираше се в регистрационния номер. Белият фон и черните букви бяха отличителни и изведнъж много неща му се изясниха, но пък много други станаха неясни.

Лимузината беше на правителството на Съединените щати.

Напоследък му се струваше, че сградите на неговата улица са последните останки от някогашното очарователно предградие. Арлингтън се бе разраснал от времето, когато бе купил триетажната къща, изградена от тухли от пясъчник. Сега тук имаше предимно безлични високи блокове с апартаменти и офиси и само тук-там по някой магазин, който да подчертава безпорядъка.

На улицата на Мърсър имаше редица еднакви сгради — от червен камък, с облицовани входове, тесни прозорци и дървета, хвърлящи сянка по тротоара. Извън пиковите часове трафикът обикновено беше малък и не беше рядкост майките да пускат децата си да играят навън. Сякаш през последните шестдесет години времето бе пощадило само тази улица.

Обикновено усещаше как го лъхва спокойствие, когато влиза в дома си. Той беше собственик на цялата сграда и я бе преустроил така, че таванът на преддверието стигаше до третия етаж, а до долу се спускаше вита стълба. На втория етаж имаше библиотека, две свободни спални и стая с петместен махагонов бар, подходяща ламперия с месингови орнаменти и кожена гарнитура като в клуб. Идеята беше да напомня на джентълменски клуб от деветнадесети век и ако не се брояха плазменият телевизор и старомодният хладилник зад бара, ефектът бе поразителен. Грамадният апартамент заемаше целия трети етаж. Окъпана от светлината на два тавански прозореца, спалнята на Мърсър беше по-голяма от повечето апартаменти в Арлингтън, а мраморната баня бе единствената, за която знаеше, че има писоар до тоалетната.

Прекрачи входната врата и тръгна към кабинета си на приземния етаж. Не се почувства у дома си. Не чувстваше нищо освен парещ гняв, откакто видя Кали да се качва в правителствена кола. Нямаше да си позволи да прави безпочвени предположения, докато не разбереше със сигурност, но сега, когато оставаха броени минути, през ума му минаваха всякакви сценарии. И никой от тях не бе добър.

Грабна телефона от бюрото и набра номера на справки. Отговори му женски глас. Тъкмо щеше да попита за номера на Центъра за контрол върху заболяванията в Атланта, когато чу преплитане на разговори. Заслуша се в гласа по-внимателно.

— Господи, Хари, толкова си голям. Не мисля, че двете с Шантал можем да те поемем, но искаме да опитаме. Но трябва да обещаеш да си внимателен.

— Какво е това, по дяволите! — ахна Мърсър.

— И двете сме още девствени, Хари. Ще си ни първият.

— Кой се обажда? — попита Мърсър и преди жената да успее да отговори, чу хъркане в слушалката. — Кучи син! — измърмори и прекъсна връзката.

Остави пътната си чанта на бюрото и се качи на втория етаж. Точно както си мислеше, Хари Уайт се беше изтегнал на един от диваните и хъркаше; безжичният телефон се повдигаше на гърдите му. По масичката за кафе имаше толкова много отпечатъци от чаши, че приличаше на наядена от молци. Кристалният пепелник беше препълнен. Хари носеше овехтяла военна униформа, бяла риза, прана поне хиляда пъти, но явно платът бе издръжлив, тъмни чорапи и гуменки. Вездесъщият му син анорак беше захвърлен на един от столовете на бара, а от джоба му се показваше кучешка каишка.