Джак Брул - 700 метра под земята

На още двайсет крачки навътре бе принуден да смъкне раницата и да я тика пред себе си, както правеха командосите. Тук нямаше никакви други следи освен от хищните птици. Върху пясъчния под имаше различни отпечатъци, но не и от човешки крака. Това не му се понрави и Мърсър започна да изпитва първите признаци на съмнение. Досега идеята, че Дилман е посещавал тази пещера, се основаваше само на предположения. Можеше да са на много мили от търсеното място. Все пак той продължи напред, усещайки как покривът се снижава сантиметър по сантиметър, а стените се доближават. Колкото и внимателно да пълзеше, вдигаше прах, който предизвика нов пристъп на мъчителна кашлица, ала този път обкръжаващата го скала само подсилваше усещането за задушаване и увеличаваше болката в гърдите му. Всяка кашлица сега отнемаше усилието на цялото му тяло и колкото и да се опитваше, той не успяваше да успокои дишането си. За миг се разтревожи, че паниката ще надвие разума и че ще изгуби контрол. Помъчи се да се овладее, започна да поема бавно и равномерно въздух, като се стараеше да не мисли за тоновете камък над него и за прашинките, проникващи през ноздрите му. Нито за киселия вкус на кръвта в устата му.

Букър и хората му бяха останали на открития склон над пещерата, в една страна, където властваха талибаните, и разчитаха на него да приключи по-бързо с тази мисия, за да могат да си тръгнат. Отново си пое дълбоко дъх, постара се да го задържи и да накара мускулите на диафрагмата да се отпуснат. Остана така, докато пред очите му не изникнаха тъмни кръгове. Стори му се, че фенерчето всеки миг ще изгасне и ще го запокити в непрогледния мрак на афганистанската пещера. Когато дробовете му се изпразниха, си пое още един, нормален дъх и този път вече нямаше спазми. Въздухът все още бе изпълнен с прах, който дразнеше лигавицата на носа му и чегърташе неприятно гърлото, но не проникваше достатъчно дълбоко, за да събуди наново конвулсии по цялото му тяло.

Беше на двайсетина метра навътре в планината и тунелът бе съвсем тесен, но все още проходим. Тук вече нямаше следи и от животинки. Всъщност нямаше нищо, което да събуди надеждата му, че цялото това приключение не е напразно. Вместо да скърби за смъртта на Ейб Джейкъбс, както би постъпил един истински приятел, Мърсър бе превърнал кончината му в подтик да се отправи на опасно пътешествие, за да задоволи личното си желание за мъст. И ето го сега тук, дълбоко във вътрешностите на забравена от бога планина, насред едно от най-опасните места на Земята, излагайки на риск не само своя живот, но и живота на други. Както бе постъпвал много пъти преди, Мърсър бе свърнал рязко в неочаквана посока, когато животът му бе поднесъл тази поредна изненада, и бе стигнал на място, за което дори не знаеше със сигурност дали е правилното. Даде си сметка, че свитото гърло и парещите очи не се дължат само на прахоляка. Размърда се бавно и започна да пълзи назад към изхода. Светлината от фенерчето се плъзна по неравната стена и за миг нещо привлече вниманието му — неясно петно в периферията на зрението му. Разколебан, объркан, той запълзя отново напред и след малко забеляза на стената нещо, което приличаше на надпис, ала сякаш изрисуван с неуверена детска ръка. Трябваше да изминат няколко секунди преди да си даде сметка, че потъмнялата боя, използвана за надписа, е всъщност човешка кръв.

Там беше изписано МД.

Майкъл Дилман. Това трябваше да означава. Мърсър огледа тавана на пещерата, който бе само на сантиметри над главата му, и забеляза едно място, където Дилман вероятно се бе ударил и си бе наранил темето.

Изведнъж всичките му съмнения се изпариха и той вече бе убеден, че е на правилен път — не пътят, който щеше да го отведе при мистериозните камъни, а този, в края на който щеше да отмъсти за Ейб Джейкъбс. Да поправи една несправедливост. Някой бе убил неговия приятел, вероятно заради това, което бе намерено в тази пещера, и Мърсър трябваше да отмъсти, независимо как щеше да свърши всичко това, или на каква цена.

Запълзя отново, с удвоени усилия, забравил за доскорошните затруднения в дишането. Навлизаше все по-навътре в тесния тунел, промушваше се през отвори, които едва позволяваха да преминат раменете му, разчиташе изцяло на опита си от предишни експедиции. След петнайсетина минути стените и таванът внезапно се отдръпнаха и той се озова в подземна кухина с размерите на малка стая. Таванът бе скосен под наклон, единият ъгъл на пещерата бе рухнал и там имаше купчина камъни с дупка над нея. Никаква светлина не проникваше тук, но Мърсър усещаше, че въздухът се издига към тавана, сякаш там има комин. Беше достатъчно студено да вижда парата от устата си.