Джак Брул - 700 метра под земята

Снайперистът се върна след петнайсет минути. Мъжете бяха залегнали зад една ниска канара, обрасла с шубраци.

— До долината има още път — съобщи той, докато оставяше оръжието до себе си. — Но може да имаме проблем. Чух звънчета.

Сърдитко изруга.

— Какво означава това? — попита Мърсър, макар вече да се досещаше.

— Кози — отвърна Сънливко. — Местните окачват какви ли не джунджурии на вратовете им, включително звънчета.

— И червило — пошегува се Кихавко. — Не забравяй червилото.

— Значи директният подход отпада — реши Сайкс; предполагаше, че козите и пастирите ще се придържат към ниската част на планината, където бе растителността. — Ще се изкачим на хребета и ще заобиколим до долината. И без това нашата цел е там.

Отне им още час бавно придвижване. Бяха наострили всичките си сетива. Повече не чуха звънчетата и решиха, че опасността е отминала. Но изникна нов проблем — спуснаха се черни облаци, натежали от дъжд. Ако бурята се разразеше преди мисията да приключи, Ахмад нямаше да може да се върне, докато не се оправи времето, а никой не се радваше на идеята да прекарат една нощ на открито.

Мърсър завърза кърпата си по-стегнато, за да се прикрие от усилващия се дъжд. От двайсет минути беше започнал да покашля и Сайкс го поглеждаше с нарастващо безпокойство. И двамата знаеха до какво може да доведе това. Освен това трябваше да признае, че тиленолът вече не потискаше така успешно главоболието и напрежението в синусите.

Дишаше малко по-шумно от другите, като задъхано куче в горещ ден.

— Забави малко, човече — посъветва го Сърдитко. — Опитай се да дишаш по-дълбоко и равномерно. Ето така. Дълбоко и равномерно. Дай на дробовете си време да абсорбират кислорода, който вече си поел, вместо да се мъчиш да вкараш още.

След около минута Мърсър почувства, че напрежението в диафрагмата му отслабва, както и стягането в слепоочията.

— Благодаря — изхриптя той.

— Няма за какво, братле.

Продължиха. Долината в началото бе широка, но бързо се стесняваше, а склоновете ѝ ставаха все по-стръмни. Мърсър помнеше от наблюденията си от вертолета, че ще се разшири отново като полукръгла купа точно преди цепнатината между двата заоблени хълма, които бяха оприличили на човешки задник. Предполагаше, че местните пастири използват вдлъбнатината, за да се прикриват от неблагоприятното време. Засега не чуваха звънчетата, нито бяха доловили миризмата на запален огън във влажния въздух, но Мърсър трябваше да признае, че е крайно изтощително постоянно да си нащрек за подобни признаци. Наемниците, които го охраняваха, можеха да издържат дни наред, когато излизаха на бойни патрули, но той щеше да рухне най-много след два часа. Винаги се бе възхищавал на Сайкс и хора като него, но преживяното сега издигна възхищението му на нова висота.

Черните облаци преминаха над тях, без да освободят товара си. Външната риза на Мърсър, макар и набрала влага, продължаваше да го топли, както бяха правили подобни дрехи в продължение на стотици години из тези сурови планини. Стигнаха началото на каньона. Оттук нататък склоновете бяха почти отвесни и потънали в сенки. Бяха безжизнени, ако се изключеха редки снопчета жилава трева и обитаващите цепнатините птици.

Мърсър и Сайкс се скриха зад една скална плоча, откъртила се от урвата преди хиляди, дори може би милиони години, докато останалите мъже ги прикриваха, и се заеха да изучават терена под тях, търсейки входа на пещерата, която Майкъл Дилман бе кръстил „ануса на света“. Отблизо заоблените хълмове пред тях приличаха още повече на гигантски вкаменен задник. Беше малко плосък и обрасъл с трева и Мърсър реши, че трябва да е мъжки, тъй като му липсваха примамливите извивки на женския. И точно там, където трябваше да се намира и при хората, той съзря тъмния вход на пещера, без съмнение вдъхновил Майкъл Дилман за неговото анатомично сравнение.

— Проклет да съм — рече Сайкс, който също бе забелязал високото почти два метра отвърстие. — И сега какво, ще напъхаме тялото ти в предпазен чувал и ще те тикнем вътре?

— О, престани най-после с тъпите си коментари.

Цепнатината бе на десетина метра над дъното на долината и Мърсър си даде сметка, че няма как да се изкатери лесно до нея. Освен това не биваше да забравя, че силите му бързо се топяха в разредения въздух. Имаше едно равно плато на петдесетина крачки над и вдясно от входа на пещерата и до него водеше една от козите пътеки. Оттам би могъл да се спусне по въже до входа, докато останалите го прикриват. Сподели плана си със Сайкс и след няколко минути на внимателно изучаване на терена бившият офицер от Делта даде съгласието си.