Джак Брул - 700 метра под земята

— Ще проверя, разбира се — отвърна Мърсър. — А какво узнахте за мостра 681?

— Там извадихте късмет. Президентът лично я е каталогизирал за своята колекция. Майк Дилман е нарекъл образеца „повелителят на светкавиците“ в писмо, което написал на президента и което пристигнало с мострата. Вътре се дават дължина и ширина за мястото, където е намерена. Поне на това ми приличат.

Мърсър отвори Google Earth на компютъра.

— Ще ми ги прочетете ли, ако обичате?

— Разбира се.

Пръстите на Мърсър въвеждаха координатите с бързината, с която Смитсън ги съобщаваше. Стилизираното изображение на глобуса се завъртя и даде увеличение върху точното място. Мърсър неволно изстена.

— Какво има, доктор Мърсър? — попита Смитсън.

— Мостра 681 идва от Южно-централен Афганистан.

— Ах, това обяснява приложената бележка от Дилман.

— Какво казва той?

— Написал е: „Господин Хувър, за много места се твърди, че са пъпът на света — между тях Делфи и Ерусалим. Мога да ви уверя обаче, че там, където открих тази мостра, е единственият земен анус“. Струва ми се доста точно от това, което съм чувал за онази страна.

— Такъв ми бил късметът — въздъхна без ентусиазъм Мърсър. — Ще трябва да играя планетарен проктолог.

Мъжът, който посрещна Мърсър на международно летище на Кабул недалеч на север от самия град, приличаше на обикновен афганистанец, но с три забележими различия. Беше почти цяла глава по-висок от останалите шофьори, скупчили се пред вратата на летището в търсене на клиенти. Носеше войнишки обувки в западен стил, високи до глезените и със стоманени шини. И кожата му бе с около два оттенъка по-тъмна, отколкото на всички на много мили наоколо. Тъмното му лице се разцепи в широка усмивка, когато забеляза Мърсър да си пробива път през множеството, скупчило се около летището, както е във всеки град от Третия свят.

Прегърнаха се и черният мъж смъкна раницата от рамото на Мърсър.

— Виждам, че все още си подреждаш багажа като ученичка, тръгнала на летен лагер.

— Половината от това вътре е за теб, Бук. Галон „Мейкърс Марк“, защото вие двамата с Хари пиете различно уиски, и един стек марлборо, добър колкото доларите, когато трябва да оставиш бакшиш.

— Трябва да те разочаровам. Откакто преживяхме дълговата криза, местните предпочитат да ги подкупват с евро. — Букър Сайкс пъхна два пръста в устата си и свирна толкова пронизително, че за миг животът наоколо сякаш замря. Пикап тойота с четири врати се отдели от редицата подобни прашни машини и се приближи към тях. Неколцина въоръжени войници, застанали на пост край сградата на летището, проследиха колата напрегнато, винаги готови да реагират на поредния самоубийствен атентат.

Сайкс бе прекарал половината си живот изложен на смъртоносни опасности и се движеше с грациозността и стаената мощ на опасен хищник. Отвори вратата на пикапа, но почака Мърсър да си остави багажа и да се настани, преди да седне отпред.

— Добре дошъл в Кабул — подхвърли през рамо с басов глас, който заглуши дори рева на двигателя. — Не мога да повярвам, че си тук.

— И аз не мога — отвърна Мърсър.

Припомни си глобуса у дома с карфиците на местата, където беше ходил — затънтени кътчета в над седемдесет страни, в които бе консултирал различни фирми. Познаваше добре незавидните условия, при които живееха народи, чиито страни бяха на границата на анархията. Само десет минути след като пристигна тук той вече знаеше, че Афганистан и Кабул не правят изключение. Това, което му направи най-силно впечатление още от самото начало, бе почти едноцветният пейзаж. Пътищата, планините, сградите, камилите — всичко бе обагрено в мътнокафяво.

Изключение бяха само яркожълтите таксита, които преобладаваха по улиците, и яркосините бурки на жените. Афганистанските жени се движеха като призраци, стараеха се да останат незабележими за предимно мъжкото множество. Толкова по-странно за Мърсър бе, че яркосините бурки би трябвало да прикриват лицата, но същевременно им помагаха да изпъкват на улицата. Беше като да накараш войниците да облекат оранжеви бойни униформи вместо камуфлажни.

Мърсър се разсмя.

— Все пак е по-добре, отколкото ако бяха открили мострата в Северна Корея.

Трафикът бе истинско безумие. Може би в далечното минало по пътищата бе имало обозначения, но неумолимите летни горещини и силните пустинни ветрове отдавна ги бяха изтрили. Шофьорите маневрираха така, както им хрумне. Единственото, което правеха всички, бе да се опитват да избягват огромните дупки, някои от които бяха толкова дълбоки, че можеха да погълнат цял танк. Млади мъже с колела се шмугваха между колите, нерядко подпирайки се с крак на ламарините и гумите им, ако движението замреше съвсем. Каруци, теглени от коне и магарета, много от тях оставящи след себе си купчинки тор, се срещаха толкова често, колкото и камионите с пакистански номера, пренасящи стоки през Хайберския проход.