Джак Брул - 700 метра под земята

Джордан хвърли объркан поглед на Мърсър. После очевидно направи опит да се съсредоточи и да се подготви.

— Баща ми е голямото разочарование на нашето семейство — каза тя и отпи глътка вода. — Той е учен, докато двамата му братя се занимават с право. Единият е старши партньор в Питсбърг, другият е в общинския правен отдел на Филаделфия. От тях научих, че когато разговаряш с властите, особено с агенти на ФБР, трябва да имаш адвокат до себе си.

— Което е ваше право, госпожице Уейсман — съгласи се Кели Хепбърн. — Но този път нито вие, нито доктор Мърсър сте под подозрение и аз няма да записвам разговора и да си водя бележки. Искам само да потвърдите това, което ми разказа доктор Мърсър снощи, и веднага си тръгвам. — Внезапно ѝ хрумна друга мисъл и тя се обърна към Мърсър. — Тази сутрин си преглеждах бележките и не мога да повярвам, че забравих да ви попитам — какво стана с автоматичния пистолет, който сте взели от къщата на Джейкъбс? Къде е онзи „Валтер“ Р-38?

Мърсър погледна Джордан и каза спокойно:

— Кажи ѝ и това ще я успокои, че не сме второто издание на Бони и Клайд. — Забеляза с крайчеца на окото си, че агент Хепбърн настръхна. — Е, поне така се надявам.

Жената от ФБР видимо се отпусна.

— Мърсър скри пистолета на окачения таван на една от учебните зали — отвърна Джордан. — Мисля, че беше 212 или 214.

— Стая 214 — каза Мърсър. — Реших, че полицията няма да е доволна, ако ме залови въоръжен.

— Много предвидливо — отбеляза хладно Хепбърн.

— А вие, госпожице Джордан, какво търсехте в колежа „Харт“ и по-специално в къщата на Ейбрахам Джейкъбс?

— Ами… — Джордан като че ли се притесни. — Аз такова… О, по дяволите! Преди пет месеца ме уволниха, спестяванията ми бяха на свършване и трябваше да освободя квартирата. Попитах татко дали може да се върна при него, но той ми отказа. Винаги е бил погълнат изцяло от работата си, а аз… аз имах други занимания.

Нито Мърсър, нито агент Хепбърн изпитваха желание да обяснява повече за това.

Джордан продължи:

— Ейб и баща ми работеха заедно, когато преподаваха в „Карнеги Мелън“, и Ейб винаги ми е бил като чичо, така че когато баща ми ми каза да се оправям сама му се обадих и го помолих за подслон, докато си стъпя на краката. Ейб трябваше да отиде в Минесота само за няколко дни и ми намекна, че като се върне, може да намери нещо за мен в „Харт“.

— За кого сте работили? — попита Хепбърн.

— Занимавах се с планиране и изследване на градската среда в Скрантън.

— Това ли сте учили?

— Не точно. Учих екология. — Джордан се усмихна, сякаш натъжена от спомена за нереализираните си мечти. — Смятах да спася света, но не се получи.

— Божичко, още една почитателка на дърветата! — възкликна с престорен ужас Мърсър.

Джордан се разсмя, но веднага след това се закашля.

— О, не! Двете години работа към общинския съвет бяха достатъчно да смачкат напълно романтичните ми представи. Отдавна не съм прегръщала дървета.

— Какъв е телефонът на баща ви? — попита Кели Хепбърн.

— Нали казахте, че няма да си водите бележки? — Джордан я погледна.

— Няма. Но имам доста добра памет за числа и просто искам да потвърдя историята ви.

— Не му се обаждайте — каза с умоляващ глас Джордан, очевидно идеята не ѝ се нравеше. — Той не знае, че отидох при Ейб, а като научи за смъртта му и че съм била в неговата къща, ще сметне, че нося вина за това. Зная, че звучи налудничаво, но баща ми има склонност да прави подобни заключения.

— Ще съм максимално предпазлива, госпожице Уейсман — увери я агент Хепбърн. — Бихте ли се опитали да опишете мъжете, които ви нападнаха?

Джордан погледна Мърсър, сякаш търсеше помощ. Хепбърн бе достатъчно опитна да си даде сметка, че е време да ги раздели.

— Съжалявам — въздъхна тя. — Доктор Мърсър, ще бъдете ли така добър да ни оставите сами за няколко минути?

Той веднага разбра каква е причината за тази молба. Освен това не пропусна да забележи колко ловко Хепбърн бе изтръгнала от Джордан досегашната информация. Стисна леко Джордан за рамото и каза:

— Спокойно. Разкажи каквото помниш и ако се почувстваш твърде уморена, можеш да спреш по всяко време. — Погледна Хепбърн и привлекателната агентка кимна. — Ще се видим след няколко минути.

Мърсър се върна в библиотеката, където Хари вече се бе настанил в креслото и прелистваше „Уошингтън Поуст“. Мърсър се поколеба дали да не си сипе още кафе, но се отказа. Не обичаше да чака, особено когато нямаше друга възможност. Щяха да минат часове преди ФБР да разберат има ли нещо ценно в плика с хартии от кошчето и още повече, докато съберат информация за проекта, над който бе работила Сюзан Тюнис. Мърсър си бе създал навика да мисли за друго като начин да освободи ума си от неприятни мисли, но точно сега дори това не помагаше.