Джак Брул - 700 метра под земята

Марсел Ролан Д’Авежан стисна телефона толкова силно, че кокалчетата на ръката му побеляха. Някаква отдалечена част на съзнанието му се изплаши, че може да го строши.

— Какво сте направили? — попита той, повишавайки тон, и в обикновено лишения му от акцент английски се прокраднаха френски нотки.

— Нещата излязоха от контрол — отвърна човекът от Америка. — Какво мога да кажа? Всички са мъртви. — Говореше така, сякаш смуче захарна пръчка.

— Можеш да кажеш — отвърна Д’Авежан с едва овладян гняв, — че си кръгъл глупак, който не може да следва дадените му разпореждания. От вас се искаше да откраднете един проклет камък от група учени, не да ги застрелвате.

Човекът, който се обаждаше, беше професионалист и знаеше, че част от работата му е да успокоява клиенти, когато нещата не вървят, както са очаквали. Това най-често означаваше да ги остави първо да изпуснат парата. Корпоративни акули като Д’Авежан бяха от най-неприятния тип: мислеха си, че живеят в суров и жесток свят, но когато пред тях се разкриеха истинските граници на човешкия упадък, започваха да хленчат като изплашени деца. Мнението му не се бе променило въпреки факта, че от две години работеше за компанията на Д’Авежан като специален съветник на неговия отдел за глобална сигурност.

— Не мога да твърдя, че беше напълно необходимо — отвърна бившият войник. — Но, от друга страна, смъртта им ще забави разследването.

— Не го казваш сериозно — изпуфтя французинът.

— Ще го сметнат за терористичен акт, а не кражба. А това е съвсем друг вид разследване. Повярвайте ми. През първата седмица ФБР ще преобърне всеки камък в Минесота, за да търси следи от Ал Кайда. Част от хората ми вече се прехвърлиха в Канада с мострата и до два часа ще са във въздуха. Не по-късно от утре следобед ще довършим операцията в Щатите и ще напуснем страната. Дотогава федералните от Вашингтон дори няма да са кацнали в Сейнт Пол.

Изминаха няколко дълги секунди. Наемникът знаеше съвсем точно какво става в ума на Ролан Д’Авежан. Беше същото, каквото се бе случило с него, когато най-новият член на неговата спецгрупа бе открил огън без заповед преди пет часа. Младият войник бе помислил, че един от студентите посяга към оръжието си. Разбира се, онзи нямаше никакво оръжие. Това бяха само хлапета от колежа и двама изплашени преподаватели. Въпреки допуснатата грешка той осъзна още преди да е изтекла кръвта на първата жертва, че няма друг избор, освен да се примири с обстоятелствата и да се възползва максимално от тях. Приемай, нагаждай се, превъзмогвай. Това мото бе научил много отдавна.

Почти усещаше как се променя гневът на неговия началник, докато приемаше обстоятелства, които бяха извън неговия контрол. Колкото по-бързо го направеше, толкова по-лесно щяха да се прехвърлят към следващата фаза от операцията.

— Сигурен ли си, че никой не ви е проследил? — попита Д’Авежан. Вече се владееше по-добре. Беше преодолял първоначалния шок да се превърне в съучастник на убийства, макар да не бе пряк участник в тях.

— Някой се опита да ни изблъска от пътя, минхер — призна наемникът. — Размина се с нас и остана в канавката. Зарязахме пикапа на две мили от целта и се прехвърлихме в резервните коли. Никой не ги бе виждал и се отдалечихме от района преди да е пристигнала полицията.

— Не ми харесва, че някой от работниците се е опитал да ви спре — озъби се Д’Авежан.

— Аз също не бях особено щастлив — отвърна човекът от Америка. — Не зная как ни е проследил, но беше твърдо решен да не ни позволи да се измъкнем.

— Възможно ли е да е видял какво е станало в мината?

— Няма начин. — В гласа на наемника се долови непоколебимост. — По-вероятно е видял убийството на оператора на асансьора и си е помислил, че може да си поиграе на Рамбо. Но в края на краищата усилията му се оказаха напразни. Това не е нещо, което да ви безпокои, минхер.

Марсел Ролан Д’Авежан най-сетне престана да стиска телефона. Не че имаше значение, ако го беше счупил. Отнасяше се към смартфоните за по петстотин евро като към консуматив, също както се отнасяха към тях и трафикантите. По един за всяка сделка. След това го хвърляш и сменяш номера и картата.

— Обади ми се, когато приключите със задачата.

— Д’Авежан прекъсна връзката, блъсна телефона в бюрото и извади батерията, след което пусна останките в отвора на шредера за документи до бюрото. Машината издаде ужасен звук, който продължи около шейсет секунди, докато превръщаше чудото на електрониката в парчета от пластмаса, мед и спойки. Това, че Д’Авежан изхвърляше по няколко телефона на седмица, не означаваше, че е готов да замърсява околната среда.