Дъглас Престън - Музей на страха

— А какво е имало на мястото преди „музея“ на Шотъм?

— Малка свинеферма.

— Значи тези хора трябва да са били убити, докато сградата е била „Музеят на Шотъм“?

— Точно така.

— Мислите ли, че извършител е бил Шотъм?

— Невъзможно е да се каже засега. Повечето от онези стъклени парченца, които намерих в тунела, са предимно от счупени епруветки и дестилационна апаратура. Върху тях намерих следи от най-различни химикали, които още не съм анализирал. Трябва да узнаем много повече за Дж. К. Шотъм и за неговия „музей с чудатости“. Питам се дали бихте била така добра да ме придружите?

Той услужливо отвори вратата на кабинета й и Нора машинално го последва в коридора. Той продължи да върви, стигнаха до асансьора и се изкачиха на петия етаж. Когато вратите на асансьора се отвориха с изсъскване, Нора изведнъж дойде на себе си.

— Чакайте малко. Къде всъщност отиваме? Имам работа!

— Както вече казах, нуждая се от помощта ви.

Бодна я чувството на раздразнение. Пендъргаст говореше толкова самоуверено, сякаш времето й вече му принадлежеше.

— Съжалявам, но аз съм археоложка, а не детектив.

Той повдигна вежди.

— Има ли разлика?

— Какво ви кара да мислите, че ще се заинтересувам?

— Вече се заинтересувахте.

Нора се вбеси на дързостта му, макар че беше напълно прав.

— И какви по-точно обяснения ще дам на шефовете в музея?

— Именно това, доктор Кели, е целта на посещението ни.

Той посочи една дъбова врата в дъното на коридора, върху която бе закована лъскава месингова табелка с името на обитателя; й.

— О, не! — изстена Нора. — Не.

Намериха Роджър Бризбейн удобно настанен на стола си в стил „Баухаус“, с безупречна риза от „Търнбул & Асър“ с навити маншети — стопроцентов адвокат. Толкова високо ценените от него скъпоценни камъни си лежаха в стъклената — кутия и внасяха единствената топлинка в студения, безупречен кабинет. Той кимна към двата стола срещу писалището си. Не изглеждаше да е в добро настроение.

— Специален агент Пендъргаст — рече Бризбейн и вдигна глава от дневника на срещите си, без изобщо да забелязва Нора. — Защо това име ми звучи познато?

— Работил съм в музея и преди — отвърна Пендъргаст с най-сладурския си акцент.

— За кого работихте?

— Не ме разбрахте. Казах, че съм работил във музея, а не за музея.

Бризбейн махна с ръка.

— Няма значение. Господин Пендъргаст, обичам да прекарвам предобедите си у дома. Не мога да разбера що за спешен случай изисква присъствието ми в кабинета в този час.

— Престъпниците никога не спят, господин Бризбейн.

На Нора й стори, че долови в тона на Пендъргаст нотка сарказъм.

Погледът на Бризбейн се спря върху Нора, после отново се отклони.

— Доктор Кели има свои отговорности тук. Мисля, че обясних ясно това по телефона. Обикновено музеят с радост помага на ФБР, но просто не виждам как можем да ви бъдем полезни в този конкретен случай.

Пендъргаст не отговори, погледът му се спря върху скъпоценните камъни.

— Не знаех, че сапфирът „Могул стар“ е изваден от публичната експозиция. Това наистина е „Могул стар“, нали?

Бризбейн се размърда на стола си.

— Сменяме периодично експонатите, за да могат посетителите да видят нещата, които държим в хранилищата.

— А вие държите — м-м-м — излишните предмети тук…

— Господин Пендъргаст, както казах, не виждам как можем да ви помогнем.

— Това е било уникално престъпление. Вие разполагате с уникални ресурси. Аз трябва да се възползвам от тези ресурси.

— Споменатото престъпление в музея ли е извършено?

— Не.

— На територията на музейна собственост?

Пендъргаст поклати глава.

— Боя се, че в такъв случай отговорът е отрицателен.

— Това последната ви дума по въпроса ли е?

— Абсолютно. Не искам музеят да се забърква по никакъв начин с работата на полицията. Намесата ни в разследвания, съдебни процеси, мръсотии е сигурен начин да вкараме музея в нежелани спорове. Мисля, че това ви е добре известно, господин Пендъргаст.

Пендъргаст извади лист хартия от джоба на жилетката си и го постави пред Пендъргаст.

— Какво е това? — попита Бризбейн, без да го поглежда.

— Договорът на музея с град Ню Йорк.

— И какво общо има той с всичко това?

— В него е записано, че една от отговорностите на музейните служители е да вършат доброволна обществена дейност за град Ню Йорк.

— Ние правим това всеки ден като управляваме музея.

— Да, тъкмо там е проблемът. До неотдавна отделът по антропология на музея редовно помагаше на полицията в съдебномедицинските проблеми. Всъщност това беше част от задълженията им. Спомняте си, разбира се, отвратителното „убийство в кофата за боклук“ от 7 ноември 1939 година?