Дъглас Престън - Вуду

— Още няколко и сме готови — каза Д’Агоста.

Дум! Дум!

Внезапно той усети нечие присъствие зад себе си. Обърна се. На десетина крачки отзад стоеше един мъж и го гледаше. Беше странен субект, облечен в дълъг сив плащ с кадифена яка и странно, меко средновековно кепе на главата с два наушника върху ушите. Лицето му бе в сянка. Дългата му бяла коса беше вързана отзад на опашка. Беше много висок — най-малко шест стъпки и седем инча — около петдесетгодишен, жилав и мускулест, с разтревожен поглед. Кожата му беше бледа, почти колкото тази на Пендъргаст, но очите бяха черни като въглени, лицето — изсечено, носът — тънък, орлов. Д’Агоста веднага разпозна в него шофьора на вана.

Мъжът го гледаше с острите си очи. Откъде беше дошъл, как се бе приближил без да го чуят, беше загадка. Без да каже дума, той бръкна в джоба си и извади голям железен ключ.

Д’Агоста се обърна към Перес.

— Доколкото разбирам, май имаме ключ.

Ключът изчезна отново в плаща.

— Първо ми покажете заповедта — каза мъжът и приближи към него безчувственото си лице. Но гласът бе като мед и Д’Агоста за пръв път чуваше някой да говори с акцент, отдалечено напомнящ акцента на Пендъргаст.

— Разбира се. — Пулчински нервно бръкна в джоба си и извади един куп хартии, които започна да прелиства. — Ето я.

Мъжът я пое с едрата си ръка.

— „Заповед за претърсване и конфискуване“ — прочете той гласно със звучния си глас. Акцентът беше като на Пендъргаст и все пак беше много различен — с нотка на френски и нещо друго, което Д’Агоста не можа да определи.

Мъжът погледна към Пулчински.

— А вие сте…?

— Морис Пулчински, Ветеринарен контрол. — Той нервно протегна ръка, но тъй като онзи не я пое, побърза да я свали. — Имаме оплаквания за жестокост над животни, измъчване на животни, може би и жертвоприношения тук, и тази заповед ни позволява да претърсим помещенията и да съберем доказателства.

— Не помещенията. В заповедта изрично се упоменава само църквата. А тези другите?

Д’Агоста показа значката си.

— Нюйоркско полицейско управление, отдел „Убийства“. Вие имате ли някакъв документ за самоличност?

— Ние не носим идентификационни документи — каза мъжът. Гласът му прозвуча като сух лед.

— Ще трябва да се идентифицирате, господине, по някакъв, какъвто и да е, начин.

— Аз съм Етиен Босонг.

— Произнесете името си буква по буква. — Д’Агоста извади бележника си и отгърна една страница.

Мъжът го произнесе бавно, сухо, като изговаряше всяка буква, сякаш говори на дете.

Д’Агоста го записа.

— И каква е позицията ви тук?

— Аз съм ръководителят.

— На какво?

— На тази общност.

— А каква точно е „тази общност“?

Последва дълга тишина. Босонг мълчаливо гледаше Д’Агоста. После произнесе с подчертано съмнение:

— Нюйоркско полицейско управление? По проблем с ветеринарния контрол?

— Ние се присъединихме само за развлечение — саркастично отвърна Д’Агоста.

— Тези другите не са се идентифицирали.

— Детектив Перес, Нюйоркско полицейско управление, отдел „Убийства“. Специален агент Пендъргаст, Федерално Бюро за разследване. И господин Бертен, консултант на ФБР.

Всички показаха значките си, с изключение на Бертен, който просто гледаше към Босонг с присвити като цепки очи. Босонг потрепна, сякаш го разпозна, след това отвърна с твърд поглед. Нещо сякаш премина между двамата: някакво електричество. Това накара косата на Д’Агоста да настръхне.

— Отворете вратата — каза той.

След дълъг, напрегнат момент, Босонг отмести тежкия си поглед от Бертен. Извади масивния железен ключ от джоба си и го пъхна в ключалката. Завъртя го силно, резето изщрака шумно и вратата се отвори.

— Ние не търсим конфронтация — каза той.

— Добре.

Оттатък се простираше тясна пътека, завиваща надясно. Малки дървени постройки се редяха от двете страни, горните етажи бяха надвиснали над долните. Постройките бяха толкова стари, че се бяха кипнали една към друга и стръмните фронтони на надстройките им почти се допираха над алеята. Гаснещата есенна светлина се процеждаше надолу, но празните входове и прозорците със счупени стъкла оставаха забулени в мрак.

Босонг мълчаливо поведе групата по пътеката. Когато заобиколиха, Д’Агоста видя самата църква да се издига пред тях: безброй несиметрични, несамостоятелни структури, прикрепени към нея като прилепала. От страничните флангове стърчаха големи стари греди, прикрепени към дори още по-тежки, чудновато огънати вертикални трегери, забити в земята като примитивни опори. Босонг поведе групата между две от колоните, отвори една врата във външната стена на църквата и влезе. Още с влизането си извика нещо в мрака на език, който Д’Агоста не разпозна.