Дъглас Престън: Вуду

— Как е умрял?

— Самоубийство.

Д’Агоста изсумтя.

— Няма ли други близки?

— Майка му е невменяема, в старчески дом. Друг няма.

— А сестрата?

— Върнала се е в Англия, след като е идентифицирала тялото. — Той млъкна, след което Д’Агоста го чу да мърмори полугласно: — Интересно, много интересно.

— Кое?

— Скъпи ми Винсънт, в един и без това вече объркан случай, има едно нещо в тази касета, което ми се струва особено объркващо. Забеляза ли какво прави той, когато влиза във фоайето за първи път?

— Какво?

— Поглежда към камерата.

— Знаел е, че е там. Живеел е в тази сграда.

— Точно така. — И агентът от ФБР изпадна отново в съзерцателно мълчание.

Кейтлин Кид седеше в шофьорската седалка на нейния джип Тойота RAV4, крепейки сандвича си за закуска от метрото в една ръка и голяма чаша черно кафе в другата. Беше забола нос в списание „Венити Феър“, което лежеше подпряно на волана. Отвън сутрешният натоварен трафик по Уест 79-а стрийт бучеше с вой на клаксони и рев на двигатели в изнервящо остинато 1 1 Натрапчиво повтаряне на музикален мотив. — Бел.прев. .

Полицейското радио, сложено на таблото, пропука и Кейтлин погледна към него веднага.

— … 2527, обади се на 10–50 на ъгъла на Сто и осемнайсета и Трета…

Интересът й изчезна така бързо, както бързо пламна. Тя отхапа нова хапка от сандвича и прелисти страницата на списанието с върха на свободния си пръст.

Като репортер, отразяващ престъпленията в Манхатън, Кейтлин трябваше да прекарва много време в колата си. Престъпленията често се случваха на отдалечени ъгълчета на острова и ако човек познаваше пътя наоколо, можеше да избегне с колата си надземната част на метрото или воя на такситата. А радиото на полицейски честоти й помагаше в това да е сигурна, че е на пътя на най-интересните истории. Една голяма сензация — на това се надяваше тя. Една наистина голяма журналистическа сензация.

На седалката до нея клетъчният й телефон се обади. Тя го взе и го прилепи между брадичката и рамото си, изпълнявайки тройно жонглиране, включващо сандвич, телефон и кафе.

— Кид.

— Кейтлин, къде си?

Тя позна гласа. Лари Басингтън, писач на некролози в „Уест Сайдър“, ежедневно излизащ таблоид, в който те двамата работеха. Вечно се натъкваше на нея. Беше се съгласила да му позволи да й купи обяда, главно защото беше малко притеснена с финансите, а пари щеше да получи едва в края на седмицата.

— На терена — каза Кид.

— Толкова рано?

— Получавам най-страхотните обаждания на разсъмване. Точно тогава откриват труповете.

— Не знам защо толкова се натягаш — „Уест Сайдър“ не ти е „Дейли Нюз“. Хей, не забравяй…

— Изчакай една секунда. — Кид отново насочи вниманието си към полицейското радио.

— … Управлението до 3133, докладва за 10–53 на Бродуей 1579, моля отговорете.

— 3133 до Управлението, 10-4…

Тя го изключи и се върна на телефона.

— Извинявай. Какво казваше?

— Казвах да не забравиш за срещата ни.

— Това не е среща. Обяд е.

— Позволи ми да си помечтая, окей? Къде искаш да отидем?

— Ти черпиш, ти ще решиш.

Пауза.

— Какво ще кажеш за виетнамския на Трийсет и втора?

— Ъ-ъ-ъ, не, благодаря. Ядох там вчера и съжалявах цял следобед.

— Добре, ами в „Алфредос“?

Кид отново се заслуша в полицейското радио.

— … Съобщение, съобщение, тук 7477, относно убийство 10–29, обърнете внимание, че жертвата Смитбак, Уилям, е в момента на път за Патологията за аутопсия. Шефът напусна местопрестъплението.

— 10–4, 7477…

Тя едва не изпусна кафето си.

— По дяволите! Чу ли това?

— Какво да съм чул?

— Предава се по полицейския радиоканал. Имало е убийство. А аз познавам жертвата — Бил Смитбак. Това е онзи тип, който пише за „Таймс“ — срещнах го на конференцията на журналистите в Колумбия миналия месец.

— Откъде знаеш, че е същият?

— Колко души от тези, които познаваш, са с името Смитбак? Виж, Лари, трябва да тръгвам…

— Гледай ти, жалко за него. Ами сега… за обяда…

— По дяволите обяда. — Тя побутна телефона да го затвори с брадичка, остави го да падне в скута й и запали двигателя. Маруля, домати, зелена чушка и бъркани яйца се разлетяха, когато натисна амбреажа и се включи в трафика.

Беше работа за пет минути да стигне до Уест Енд авеню и Деветдесет и втора. Кейтлин беше експерт по градско движение и Тойотата й беше достатъчно очукана и с достатъчно драскотини, за да се притеснява, че една повече или по-малко има значение. Тя насочи колата точно срещу един пожарен кран — с малко късмет щеше да получи историята си и да си тръгне преди пътните ченгета да забележат нарушението. Ако пък не станеше, какво толкова, по дяволите, дължеше за глоби повече, отколкото струваше колата й.