— Застанете така, че да мога да ви видя.
Д’Агоста пристъпи и въздъхна.
— Какво искате?
— Госпожо Пизети, говорихме с вас преди. Разследвам убийството на Смитбак.
— Нямам нищо общо с никакво убийство.
— Знам, госпожо Пизети. Но вие се съгласихте да говорите с мен за господин Смитбак, който ви е интервюирал за „Таймс“. Спомняте ли си?
Мина известно време. След това се чу издърпването на едно, две, три резета, сваляне на верига и вратата се отвори с изщракване, задържана от втора верига.
Д’Агоста вдигна отново значката си и чифт малки кръгли очички се плъзнаха за втори път по нея.
Последната верига изтрака и вратата се отвори до края.
Дребната възрастна дама, която Д’Агоста си бе представял, се материализира пред него, крехка като китайска порцеланова чаша за чай, с хавлиен халат, придържан от ръка с изпъкнали сини вени, и стиснати устни. Очите й, черни и блестящи като на мишка, го изгледаха отгоре до долу.
Той бързо пристъпи вътре, за да избегне затръшването на вратата в лицето му. Апартаментът беше старомоден, затоплен до екваториални равнища, голям и разхвърлян, с кресла, с издута до пръсване тапицерия, дантелени покривчици на облегалките, лампи с ресни, дрънкулки и антикварни предмети. И котки. Естествено.
— Може ли? — Д’Агоста посочи едно кресло.
— Че кой ви спира?
Д’Агоста избра креслото, което изглеждаше най-малко издуто, но въпреки това задникът му потъна обезпокоително дълбоко като в плаващи пясъци. Една котка мигновено скочи на облегалката за ръце и започна да мърка, извивайки гръб.
— Слез долу, Скамп, и остави човека на мира. — Госпожа Пизети имаше силен куински акцент.
Естествено, котката не я послуша. Д’Агоста не обичаше котки. Той леко я побутна с лакът. Котката замърка само още по-силно, очевидно приемайки движението му за проява на нежност.
— Госпожо Пизети — Д’Агоста извади бележника си и се опита да игнорира котката, която осея с косми чисто новия му костюм „Ротманс“, — разбрах, че сте говорили с Уилям Смитбак на… — той се консултира с бележките си — трети октомври.
— Не си спомням кога беше. — Тя поклати глава. — Просто става все по-лошо и по-лошо.
— Можете ли да ми кажете за какво говорихте?
— Нямам нищо общо с убийството.
— Знам това. Определено не сте заподозряна. Вижте, срещата ви с господин Смитбак…?
— Той ми донесе малък подарък. Чакайте да видя… — Тя започна да търси из апартамента, парализираната й ръка най-сетне се спря на малка порцеланова котка. Тя я занесе на Д’Агоста и я пусна в скута му. — Подари ми това. Китайска е. Могат да се намерят на Кънел стрийт.
Д’Агоста прехвърли фигурката в ръката си. Това бе страна на Смитбак, която не познаваше — да носи подаръци на дребни възрастни дами, дори такива кисели като Пизети. Разбира се, сигурно е било за да си подсигури интервю.
— Много мило. — Той я остави на една странична масичка. — Та за какво говорихте, госпожо Пизети?
— Онези ужасни убийци на животни — тя посочи към близкия прозорец. — Там, във Вилата.
— Разкажете ми онова, което му казахте.
— Ами, човек може да чуе крясъците нощем, когато вятърът духа откъм реката. Ужасни звуци, колят животни, прерязват им гърлата! — Гласът й се извиси и тя произнесе последното изречение с особено удоволствие. — Някой трябва да пререже техните гърла!
— Имаше ли нещо особено, някакви инциденти по-точно?
— Казах му за вана.
При тези думи Д’Агоста усети, че сърцето му се разтупква силно.
— Ван?
— Всеки четвъртък, като по часовник. Излизат от вана в пет. Влизат в него в девет вечерта.
— Днес е четвъртък. Видяхте ли го?
— Разбира се, че го видях, точно както всеки друг четвъртък.
Д’Агоста се изправи и се приближи до прозореца. Той гледаше на запад, към гърба на сградата. Беше дошъл тук, оглеждайки бързо района, преди разговора със старицата. Един стар път — явно водеше към Вилата — се виждаше долу, минаваше покрай нивите и изчезваше сред дърветата.
— От този прозорец ли? — попита той.
— Че от кой? Да има някакъв друг?
— Има ли някакви надписи по вана?
— Аз поне не съм видяла. Обикновен бял ван.
— Модел, производство?
— Не ги разбирам тези неща. Бял е, мръсен. Стар. Таратайка.
— Виждали ли сте шофьора?
— Как мога оттук да видя някого в купето? Но когато прозорецът ми е отворен нощем, чувам звуци от вана. Точно това ме накара да го забележа първия път.
— Звуци? Какви звуци?
— Блеене. Скимтене.
Читать дальше