Дъглас Престън - Вуду

— Кой е?

— Праймъс Хорнби.

С известно съмнение Нора отключи вратата и пред нея застана в пълния си блясък нисичкият закръглен куратор антрополог — в едната си ръка стискаше сгънат сутрешния вестник, а с другата чешеше нервно оплешивялото си теме.

— Радвам се, че те заварвам тук. Може ли да вляза?

Нора неохотно се отмести встрани и го пусна да мине. Разрошеният мъж се обърна към нея.

— Нора, ужасно съжалявам. — Ръката му продължи нервно да разтрива плешивината. Тя не отговори — не можеше да отговори. Не знаеше какво да каже и как да го каже.

— Радвам се, че се върна на работа. Според мен работата лекува всичко.

— Благодаря ти за загрижеността. — Може би сега вече щеше да си тръгне. Но той имаше вид на човек, който има нещо наум.

— Изгубих съпругата си преди няколко години, когато бях на разкопки в Хаити. Загинала в автомобилна катастрофа в Калифорния, докато ме нямаше. Знам какво чувстваш.

— Благодаря, Праймъс.

Той влезе по-навътре.

— Керамични съдове… виждам, виждам. Колко са красиви. Пример за човешкия стремеж да създава красота дори в най-обикновените предмети.

— Да, така е.

Кога най-после ще си тръгне? Нора внезапно усети вина заради реакцията си. По свой начин този човек се опитваше да бъде мил. Но това не бе нейният начин да скърби, всички тези разговори и съчувствие, безкрайни съболезнования.

— Прощавай, Нора… — Той се поколеба. — Но трябва да попитам. Планираш ли да погребеш съпруга си, или ще го кремираш?

Въпросът беше толкова странен, че за миг Нора се обърка. Точно този въпрос отчаяно се бе опитвала да избягва, макар да знаеше, че ще се сблъска с него скоро.

— Не знам — каза тя по-рязко, отколкото възнамеряваше.

— Разбирам. — Хорнби изглеждаше необяснимо уплашен. Тя се зачуди какво ли следваше сега. — Както казах, тогава бях на разкопки в Хаити.

— Да?

Вълнението на Хорнби сякаш се засили.

— В Дезалайн, където живеех, понякога използват формалазен като балсамираща течност вместо обичайната смес от формалин, етанол и метанол.

Разговорът вземаше сюрреалистична насока.

— Формалазен — повтори Нора.

— Да. Далеч по-отровен и трудно се работи с него, но го предпочитат поради… ами, поради някаква причина. Понякога го правят дори по-токсичен, като разтварят в него отрова за плъхове. В някои необичайни случаи — някои видове смърт — дори молят собственика на погребалното бюро да зашие устата. — Той отново се поколеба. — И в тези случаи погребват мъртвеца с лицето надолу, с устата към пръстта, с дълъг нож в едната ръка. Понякога изстрелват куршум или забиват парче желязо в сърцето на покойника, за да… ами, за да го убият отново.

Нора гледаше втренчено странния куратор. Винаги бе знаела, че е ексцентричен, че е повлиян до известна степен от необичайния характер на проучванията си, но това бе до такава степен не на място, че тя не можеше да повярва.

— Колко интересно — едва успя да каже.

— В Дезалайн могат да проявят изключително внимание по отношение на погребението. Следват стриктни правила, но на висока цена. Едно прилично погребение може да струва две-тригодишна заплата.

— Разбирам.

— И отново, страшно много съжалявам. — С тези думи кураторът разгъна новия вестник, който носеше под мишница, и го остави на масата. Беше брой на тазсутрешния „Уест Сайдър“.

Нора впери очи в заглавието:

РЕПОРТЕР НА „ТАЙМС“ УБИТ ОТ ЗОМБИ?

Хорнби потупа по вестника с късия си пръст.

— Заниманията ми бяха съсредоточени в тази област. Вуду. Магия. Зомбита. Разбира се, „Уест Сайдър“ схваща всичко погрешно. — Той подсмръкна.

— Какво…? — Нора беше останала без думи, взираше се невярващо във вестника.

— Ами, ако решиш да погребеш съпруга си, надявам се да вземеш предвид това, което ти казах. Ако имаш някакви въпроси, Нора, винаги съм на твое разположение.

С тези финални думи и тъжна усмивка тантурестият куратор си тръгна, оставяйки вестника на масата.

Ролс Ройсът избръмча през запуснатия град Керхонксън, плъзна се по напукания асфалтов път покрай хотел „Боршт Белт“, чиито прозорци изглеждаха като слепи със спуснатите върху тях капаци, след което продължи надолу по мрачната речна долина, обградена от влажни дървета. Последен стръмен завой и една избеляла и олющена къща във викториански стил изникна насреща, свързана с комплекс ниски тухлени постройки, заобиколени от ограда с метални халки. Килната табелка, потопена в сянката на късния следобед, известяваше, че влизат в Дом за доживотна грижа Уилоуби Менър.