Дъглас Престън - Вуду

— Ииииииииииииии! — изпищя зомбито и в същия миг Д’Агоста усети силен удар по главата. Пред очите му заиграха още звезди. Нещото отново бе приковало ръката му и я блъскаше в пода, опитвайки се да избие оръжието от пръстите му. — Ииииииииии! — подзе то отново. Макар и замаян, Д’Агоста усети, че е улучил нападателя си — възбудата му, острите му пронизителни викове, всичко говореше за това, — но все пак онова нещо изглеждаше по-силно от всякога, изпълнено с нечовешка ярост. То настъпи с тежките си крака ръката му и той чу как костите му изпукват и се чупят. Почувства неописуема болка точно над китката; пистолетът излетя и нещото стъпи върху него още веднъж, стегнало ръце около шията му.

Д’Агоста се усукваше и въртеше в напразни опити да се освободи, но усещаше как силите му бързо се стопяват.

— Пендъргаст! — задавено извика той.

Стоманените пръсти се стегнаха още. Той се надигна, но без кислород битката беше изгубена. Усети странно трептене над себе си, придружено от бръмчащ звук. Протегна ръка, заби нокти в пода и заопипва за ножа. Вместо това докопа парче тухла; стисна го, замахна с цялата си сила и го стовари в главата на зомбито.

— Иииииааааааахххххх! — изквича то от болка и го пусна. Той отвори уста и хрипливо пое въздух, замахна с тухлата и отново удари противното създание. Последва нов остър писък и отвратителната твар отскочи от него.

Като кашляше и жадно поемаше въздух, Д’Агоста залитна и се втурна в тъмнината. След малко чу босите тежки крака да шляпат след него по хлъзгавия каменен под.

От удобното си място за наблюдение в една широка дупка на телената ограда, където се бе разположил, Рич Плок огледа прииждащата тълпата с хладно задоволство. Десет първоначални групи от по близо двеста човека във всяка — това означаваше две хиляди — по-малко, отколкото бе очаквал, но пък непреодолимо решителни. Като за Ню Йорк може и да не беше голяма демонстрация, но определено бе различна. Тези хора се бяха посветили на делото. Те бяха упорити. Онези раздразнителните със слабите сърца, еднодневките и приятелите само докато нещата вървяха добре — от рода на Естебан — този път си бяха останали вкъщи. Още по-добре. Групата се беше изчистила — хора с цел, а не такива, които се огъват пред най-малката пречка и насилие. Въпреки че нямаше как да има много насилие — жителите на Вилата сигурно бяха десетина пъти по-малко на брой от протестиращите. Може би щяха да се съпротивляват отначало, но бързо щяха да бъдат разбити.

Нещата вървяха като по часовник, да ти е драго да гледаш. Полицията беше напълно изненадана. Първоначалната група протестиращи, екипирани така, че да не изглеждат заплашително, бяха приспали бдителността на ченгетата и ги бяха накарали да си мислят, че става въпрос за малък, несполучлив протест, много шум за нищо. След което само за няколко минути пространството се напълни с останалите групи, които идваха тихо, пеша, от различни посоки — и веднага, както беше планирано, тълпата се задейства като едно цяло и всички се отправиха решително през полето към пътя за Вилата. Полицията не разполагаше с време да вдигне барикада, нямаше време да арестува лидерите, да премества позициите на предните си отряди или да вика подкрепление. Единственото, което можеше да направи, беше да вика в мегафоните и да призовава към ред, докато един-единствен полицейски „Чопър“ кръжи отгоре и отправя неразбираеми предупреждения. Той можеше да чуе безполезните сирени и мегафони зад тях, докато полицията полагаше закъснели усилия да спре тълпата да не отива към Вилата.

Без съмнение подкрепленията вече бяха тръгнали за насам. Нюйоркското полицейско управление не беше сила, с която да си играеш. Но докато пристигнеха, Плок и хората му щяха да са във Вилата и на път да осъществят целта си — разгромяване на убийците и, може би, откриване на отвлечената Нора Кели.

Последните от тълпата минаха през портата и се стекоха в игрището, обърнати към предния вход на Вилата, разгъвайки се като войскова част. Те се разделиха на две, когато Плок понечи да мине отпред, за да каже няколко последни думи. Самата Вила стоеше мълчалива във вечерния здрач, мрачна и монолитна, единственият признак за живот бяха няколко жълти прозорци високо в сградата на църквата. Предната врата беше затворена и заключена, но това не представляваше пречка за мъжете с тарани, застанали мълчаливо начело на тълпата, готови за действие.