Дъглас Престън - Вуду

Ааааааиихххуууууу… долетя скръбен звук отдолу.

Д’Агоста погледна към Пендъргаст, сърцето му биеше бясно в гърдите, но агентът от ФБР гледаше ставащото с напрегнато внимание изпод тежката, скриваща лицето му, качулка.

Жрецът започна да танцува в лениви кръгове, старите му крака ситнеха леко, правейки кръгове около малкия предмет с перата. Всяка следваща стъпка беше по-силна, плясък, след това отдолу идваше глух ответен стон. Когато танцът забърза, а плясъците зачестиха, стоновете станаха по-продължителни и силни. Те идваха от някого или нещо, подбуждано към раздразнение от звука на потропване отгоре. Изумен, Д’Агоста ги разпозна.

Аааааиихххууууууу… идеше отчаяният вик, докато Шариер танцуваше, ааааиииххххъъъъъу… ааааииихххууууууу… провлачените стонове не съвпадаха с ритъма, но се откъсваха с нарастващо въодушевление и продължителността им бе все по-малка. С течение на времето събраната тълпа започна да ги повтаря с нисък глас като на себе си. Започна почти като шепот, но постепенно се извиси до такава интензивност, че думите станаха ясно доловими: envoie! envoie! envoie! — „Избави ни!“

Танцът на жреца стана още по-бърз, сега краката му едва се виждаха, ритмичните плясъци поддържаха ритъма като барабан от плът. Аааиииххххууууу , сумтеше нещото долу; envoi! скандираше групата над него.

Внезапно Шариер се закова на място. Скандирането утихна, гласовете отекнаха и замряха в църквата. Но шумовете отдолу продължиха, сливайки се един с друг — стонове и хъркане, заедно със звуците от неспокойния танц.

Д’Агоста гледаше от мрака, останал без дъх.

— Envoi! — извика върховният жрец, отдалечавайки се от камъка. — Envoi!

Мъжете в четирите края на каменната плоча хванаха въжетата, обърнаха се, повдигнаха ги на раменете си и започнаха да дърпат. Камъкът се наклони със скърцащ звук, разклати се и се вдигна.

— Envoi! — извика отново жрецът и вдигна длан нагоре.

Мъжете отстъпиха встрани и издърпаха камъка, разкривайки един отвор в пода близо до олтара. Те оставиха плочата и пуснаха въжетата. Кръгът от мъже се сви, всички чакаха мълчаливо. Помещението сякаш бе обхванато от вцепенение. Босонг, който не бе помръднал, ги гледаше един след друг с тъмните си очи. От отвора сега се надигна лека пара — парфюмът на смъртта.

Чу се драскане и бягане; звучно мляскане.

После то се появи от мрака, хвана края на камъка: една съсухрена ръка, по която мускулите и сухожилията изпъкваха като върви. Появи се втора ръка и с драскащ звук се показа и една глава: с мръсна и сплетена коса, с празно изражение на неясен копнеж. Едното око се завъртя в очната си кухина; другото беше скрито от изсъхнала съсирена кръв и мръсотия. С внезапно движение странното същество се надигна от дупката и се стовари тежко върху пода на църквата, като драскаше с нокти. От средите на богомолците се чу ахване, заедно с одобрително промърморване.

Д’Агоста гледаше невярващо, застинал от ужас. Това беше човек — или най-малкото някога е било човек. И той не се съмняваше изобщо, че точно това същество го бе гонило и го бе нападнало близо до Вилата точно преди седем дена. Не изглеждаше да е Фиъринг и съвсем определено не беше Смитбак. Беше ли живо… или представляваше съживен мъртвец?

Кожата му настръхна, докато се взираше в злобното похотливо лице; пепелявата, повехнала кожа; изрисуваните завъртулки и филизи, и кръстове, които се показваха през мръсните дрипи, които трябваше да минат за дрехи. Вглеждайки се по-внимателно, Д’Агоста осъзна, че подобното на човек същество не е облечено в дрипи, а в останки от коприна или сатен, или някаква друга древна премяна, прогнила от годините и вкоравена от пръст, мръсотия и кръв.

Тълпата мърмореше нещо, близко до почитание, когато странното същество се придвижи колебливо и погледна върховния жрец, сякаш за инструкции, и от дебелите му сиви устни се проточи слюнка. Дишането му напомняше изстискване на въздух от влажна торба. Единственото му здраво око изглеждаше мъртво — напълно.

Шариер бръкна между гънките на мантията си и извади малък месингов потир. Натопи пръсти в него и пръсна от течността, която изглеждаше като олио, върху главата и раменете на застаналата пред него фигура. След това за безкрайна изненада на Д’Агоста върховният жрец падна на колене пред създанието, покланяйки се ниско. Останалите направиха същото. Д’Агоста усети, че някой подръпва мантията му и видя, че Пендъргаст му дава знак да се поклони. Той коленичи, протегна напред ръце по посока на зомбито — ако наистина бе такова, — докато гледаше другите какво правят.