Дъглас Престън - Вуду

Той затвори рязко телефона.

— Трябва да се прибирам.

— Ако е въпросът, още няма дванайсет. Гадно е, човече.

Мартинели стана и Ройбол го последва. Краката му се бяха схванали от тъпото тичане. Мартинели тръгна обратно през гората, вървеше бързо, дългите му крака едва се виждаха в мрака. Скоро спря.

— Не си спомням това паднало дърво — каза той.

— Как може да си спомняш нещо? Тичаше като ненормален — изхъхри Ройбол.

— Щях да си спомня, че съм го прескачал, или нещо такова.

— Давай, давай, не спирай — побутна го по гърба Ройбол.

Стигнаха до друг дънер и Мартинели пак спря.

— Вече съм сигурен, че не сме минавали оттук.

— Продължавай да вървиш.

Но Мартинели не помръдна.

— Каква е тази миризма? Човече, ти ли размириса така, да не се изпусна?

Ройбол подуши шумно. Огледа се, но беше твърде тъмно, за да види земята добре.

— Аз ще водя. — Той прескочи пъна и краката му потънаха в нещо твърдо, което поддаде. — Какво е това, по дяволите? — Той измъкна крака си и се наведе да види.

— Мамка му! — извика и се дръпна назад. — Труп! Да му се не види! Току що стъпих върху труп!

Сега и двамата се наведоха надолу. Лунната светлина освети едно лице — бледо, съсипано, окървавено, невиждащите очи гледаха стъклено.

Мартинели се закашля.

— О, Господи!

— Обади се на 911!

Като се запрепъва назад, Мартинели измъкна телефона си и започна да набира с трепереща ръка.

— Не мога да повярвам, това е труп!

— Ало? По дяволите… — Той внезапно се преви на две и повърна върху телефона.

— Мамка му, човече…!

Мартинели продължи да се надува, клетъчният телефон падна на земята, хлъзгав от повръщаното.

— Опитай се да се обадиш!

Поредни конвулсии.

Ройбол отстъпи с още една крачка. Невероятно, чу от телефона да идва глас.

— Кой е? — поиска да знае тънкият глас. — Ти ли си, Роки? Роки! Всичко наред ли е?

Той обърна отново очи към трупа, който лежеше настрани, усукан, с едната ръка вдигната нагоре, блед и разложен на лунната светлина. Това беше пълна бъркотия. Тогава той се обърна и хукна през гората: далече, далече, далече…

Беше четири сутринта, когато Д’Агоста и Пендъргаст пристигнаха в чакалнята към моргата. Доктор Бекстейн вече ги очакваше, изглеждаше странно весел. Или може би, помисли си Д’Агоста, просто беше свикнал да се мотае тук посред нощ. Д’Агоста се чувстваше отвратително; единственото, което искаше, беше да се прибере вкъщи и да се хвърли в леглото.

А това бе последното, което можеше да направи. Нещата се случваха по-бързо, отколкото успяваше да ги проумее. От всички последни събития най-лошото според него беше отвличането на Нора Кели без следа за местонахождението й. Полицаят, поставен да я охранява — дрогиран от прибавен към кафето му наркотик — бе намерен заключен в банята на Нора. За пореден път я беше изпуснал.

А сега и това.

— Е, господа — каза Бекстейн и надяна чифт ръкавици. — Мистерията се задълбочава. Моля ви, обслужете се. — И той кимна към една близка кофа.

Д’Агоста облече престилката, сложи си маска и хирургическа шапчица и надяна ръкавици. Чувството за страх се усили, докато се опитваше да се подготви за изпитанието, което трябваше да понесе. Нещо в смесицата от мъртва студена плът, клинични лампи и блестяща стомана караше стомаха му да се свива. Как щеше да издържи това? Той погледна към Пендъргаст, който, потопен заради щорите в нереална светлина на бели и зелени ивици, изглеждаше по-скоро като клиент на моргата, отколкото като посетител. Беше си точно на място.

— Докторе, преди да влезем — Д’Агоста се опита да говори с естествен глас, — искам да ви задам няколко въпроса.

— Разбира се. — Патологът спря.

— Трупът е бил намерен в Инууд Хил Парк, така ли? Недалеч от Вилата?

Бекстейн кимна.

— Двама тийнейджъри са го открили.

— И сте сигурни за самоличността на жертвата? Че става въпрос за Колин Фиъринг?

— Напълно. Портиерът в сградата на Фиъринг потвърди, а аз го смятам за надежден свидетел. Двама от наемателите, които са познавали Фиъринг, също идентифицираха тялото. Това се потвърждава и от татуировката и родилния белег. И за да сме сигурни, поръчахме да направят ДНК тестове, но си залагам кариерата, че това е Колин Фиъринг.

— Ами първият труп — на самоубиеца, скочил от моста? Онзи, който доктор Хефлър идентифицира като Фиъринг? Как се е случило?

Бекстейн прочисти гърлото си.

— Изглежда доктор Хефлър е направил грешка — обяснима грешка, предвид обстоятелствата — добави той бързо. — Аз определено също бих приел идентификацията, извършена от родна сестра, като надеждна и сигурна.