Камила Лекберг - Немското дете

Йоста поклати глава.

– И аз. Нито други препратки към „Приятели на Швеция“.

Излязоха от библиотеката и претърсиха останалата част на къщата. Навсякъде си личеше, че е проявяван интерес към Германия и към Втората световна война, но не намериха нищо от значение за полицията. Къщата сама по себе си беше красива, но подредена старовремски. А и бе започнала да придобива оръфан вид. Черно-бели снимки на родителите на двамата братя, както и на други роднини висяха по стените или стояха в рамки по бюра и масички. Присъствието им бе почти осезаемо. Като че ли от времето, в което бяха живели в къщата, братята не бяха променяли нищо в нея и някогашната атмосфера се бе запазила. Тънък слой прах бе единственото, което нарушаваше съвършения ред.

– Чудя се дали сами са почиствали, или са имали чистачка – каза замислено Мартин и прокара пръст по скрина в едната от трите спални на горния етаж.

– Трудно ми е да си представя, че двама старци на по седемдесет години си чистят сами – отвърна Йоста и отвори гардероба до вратата. – Как мислиш? Тази стая на Ерик ли е или на Аксел?

– На Ерик.

Мартин взе книгата, която лежеше на нощното шкафче, и погледна първата страница, където с молив беше изписано „Ерик Франкел“. Беше биография на Алберт Шпеер.

– Архитектът на Хитлер – прочете на висок глас Мартин написаното на задната корица, преди да върне книгата на мястото й.

– Прекарал е двайсет години в затвора в Шпандау след войната – измърмори Йоста и Мартин го изгледа учудено.

– Откъде знаеш?

– И на мен Втората световна война ми е интересна. Чел съм това-онова, а и съм гледал документални филми по „Дискавъри“ и разни други канали.

– Аха – рече Мартин все още с учудено изражение.

За първи път през всичките години съвместна работа чуваше, че Йоста се интересува от нещо друго, освен от голф.

Продължиха да оглеждат къщата, но нищо ново не изскочи. Мартин почувства облекчение, когато накрая подкара колата към управлението. Името Франс Рингхолм им даваше следа, по която да тръгнат.

В „Консум“ беше спокойно. Патрик реши, че има време да се пошляе между рафтовете. Искаше му се да се махне от къщата за малко, да отдели време за себе си. Течеше едва третият ден от отпуска и хем му беше приятно да е с Мая, хем не му се прибираше у дома. Не че нямаше какво да прави вкъщи, вече бе забелязал, че не липсват задължения, когато човек се грижи за едногодишно дете. Проблемът се състоеше в това, че не го намираше за особено… стимулиращо, подсказа гузната му съвест. А и се чувстваше като вързан, даже до тоалетната не можеше да отиде, без Мая да застане отпред, да завика „тате, тате, тате, тате“ и да заблъска с малките си юмручета, докато той не се предаде и не й отвори вратата. След което тя стоеше там и наблюдаваше с любопитство неща, които той през целия си досегашен живот бе възприемал като нещо много лично.

Изпитваше известни угризения, задето помоли Ерика да поеме щафетата, докато той е навън. Но пък Мая сега спеше, така че тя щеше пак да успее да поработи. Може би трябва да се обади у дома и да се увери, че всичко е наред. Пъхна ръка в джоба си за телефона и в същия момент си даде сметка, че трябва да го е оставил на кухненската маса. По дяволите! Е, със сигурност не е проблем. Отправи се към щанда с детската храна и започна да разучава етикетите. „Пасирани парченца месо“, „Риба в сос от копър“, да, бе… „Спагети със сос от кайма“ звучеше доста по-добре. Най-добре да вземе пет бурканчета. Или може би да започне да приготвя домашна храна за Мая. Да, това беше хубава идея, помисли си и върна три от бурканчетата. Би могъл да нап-рави нещо вкусно, докато Мая се мотае покрай него...

– Нека позная… Като всеки новак обмисляш да започнеш сам да готвиш.

Гласът му беше много познат, но по някаква причина не можа да го свърже с никого. Обърна се.

– Карин! Здравей! Какво правиш тук?

Патрик не очакваше да види бившата си жена в „Консум“ във Фелбака. За последен път се видяха, когато тя се изнесе от общата им къща в Танумсхеде, за да заживее с мъжа, с когото ги бе хванал в спалнята. Картината проблесна в съзнанието му, но изчезна също толкова бързо. Това се бе случило отдавна. Надживял го бе.

– С Лейф купихме къща във Фелбака, в Сумпан.

– Аха.

Патрик се опита да изтрие учуденото изражение от лицето си.

– Ами да, искахме да сме по-близо до родителите му, особено след като се роди Луде.

Тя кимна към детската количка и Патрик едва сега забеляза малкото момче, което седеше в нея и широко се усмихваше.