Камила Лекберг - Немското дете

– Знаем ли кога е напуснал страната?

Мартин се обърна към Паула, която погледна в тефтера си със записки по случая.

– Трети юни, така каза. Разбира се, ще проверя дали е така.

Мартин кимна.

– Имаме ли първоначален доклад от Торбьорн и неговия екип?

Мелберг внимателно раздвижи стъпалата си. Ернст се беше отпуснал с цялата си тежест отгоре им и макар че бяха на път да изтръпнат, Мелберг не можеше да се реши да избута кучето.

– Все още не – отговори той и леко придърпа назад ходилата си, но Ернст просто се приближи отново.

– Някакви подозрения? Известни врагове? Заплахи? Нещо друго?

Мелберг изгледа въпросително Мартин, който само поклати глава.

– Във всеки случай, при нас няма подадени сигнали. Но хобито му е предизвиквало доста противоречиви чувства. Към нацизма никой не остава безразличен.

– Можем да отидем до къщата и да огледаме. Да видим дали няма някакви заплашителни писма или нещо подобно из чекмеджетата.

Всички изгледаха учудено Йоста. Личната му инициатива беше като изригване на вулкан – случваше се рядко, но бе невъзможно да го пропуснеш.

– Вземи Мартин със себе си и отидете след съвещанието.

Мелберг се усмихна доволно на Йоста, който кимна и бързо си възвърна типичното флегматично поведение и отпуснатата стойка на тялото. Йоста Флюгаре се оживяваше само на голф игрището. Това беше факт, който колегите му отдавна бяха разбрали и приели.

– Паула, ти виж кога ще кацне братът, Аксел ли се казваше, и ни уреди разговор с него. След като все още не знаем как е умрял Ерик, не е изключено брат му да го е ударил по главата и след това да е напуснал страната. Така че го издебни в момента, в който стъпи на шведска земя. Впрочем кога трябва да се случи това?

Паула погледна записките си.

– Пристига на „Ландветер“ 2утре сутринта в девет и четвърт.

2Летището на град Гьотеборг. Намира се на около 160 км южно от Фелбака и Танумсхеде. – Б. пр.

– Добре. Увери се, че първото, което ще направи, ще е да дойде тук.

Мелберг се видя принуден да раздвижи краката си, вече бяха изтръпнали неприятно и скоро съвсем щяха да се вцепенят. Ернст се надигна, изгледа го обидено, излезе от помещението с опашка между краката и се насочи към леглото си в кабинета на Мелберг.

– Изглежда като истинска любов – разсмя се Аника, проследявайки кучето с поглед.

– Аха… – Мелберг се изкашля. – Тъкмо мислех да питам – кога ще отведат помияра?

Втренчи поглед в масата, а Аника си надяна най-невинната физиономия.

– Ами, не е толкова лесно. Прозвънях няколко телефона, но изглежда, никой не е в състояние да прибере куче с такъв размер, така че ако можеш да се грижиш за него още няколко дни…?

– Аха, аха… още няколко дни бих могъл да издържа с псето. Обаче след това отива обратно на улицата, ако не му намериш подходящо място.

– Мерси, Бертил, много мило от твоя страна. Ще направя всичко по силите си.

Аника намигна на останалите, докато Мелберг не гледаше, а те едва се сдържаха да не се разсмеят на глас. Вече бяха схванали идеята. Аника си я биваше, дума да няма.

– Хубаво, хубаво – рече Мелберг и се изправи. – Йоста, нали се разбрахме какъв е планът?

Йоста явно вече бе усетил, че е направил предложение, което ще му създаде повече работа, но само кимна уморено и последва Мартин. Ще трябва просто да издържи. До събота и неделя, когато ще отиде на голф игрището. Дотогава просто ще убива времето.

Мисълта за Ерик Франкел и за медала не оставяше Ерика на мира. Тя се опита да я потисне и дори успя за няколко часа, като междувременно най-сетне понапредна с ръкописа. Но в момента, в който се разсея, мисълта отново я обсеби. Кратката среща с Ерик й бе оставила спомен за мил, жив човек, който сякаш се подмладяваше, когато му се удадеше възможност да говори за най-голямата си страст – нацизма.

Ерика съхрани каквото беше написала по книгата си и след кратко замисляне влезе в интернет. Отвори Гугъл, написа „Ерик Франкел“ в полето за търсене и натисна клавиша „ентър“. Изскочиха един куп резултати. Някои даваха информация за други хора и не й вършеха работа. Но повечето се отнасяха за правилния Ерик Франкел и й отне известно време, докато отвори част от потока информация. Беше роден през 1930 година във Фелбака. Имаше с четири години по-възрастен брат, Аксел, нямаше други братя и сестри. Баща му бе лекувал жителите на Фелбака между 1935 и 1954, а къщата, в която живееха с брат му, бе принадлежала на родителите им. Продължи да търси. Името му изскочи и в няколко форума, посветени на нацизма. Но не откри нищо, което да подсказва, че му е бил привърженик. По-скоро обратното – макар на места да личеше, че изпитва известно неохотно възхищение към определени аспекти на нацизма. Или поне, че е обзет от някаква омая, която като че ли го мотивираше.